Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

— Питсбърг ми харесва — отвърна Фиби. — Мама казва, че има много стъпала, но на мене ми харесва.

— Може да се преместя там — рече Пол. — Какво ще кажеш?

— Чудесно — откликна Фиби. — Ще можеш да дойдеш на сватбата ми. — После въздъхна: — Една сватба струва много пари. Не е честно.

Пол кимна. Не е, наистина не е честно. В цялата история нищо не е честно. Нито предизвикателствата пред Фиби в свят, който не я приема, нито собственият му, относително уреден живот, нито постъпката на баща им — нищо, нищо не е честно. Внезапно от все сърце му се прииска да подари на Фиби сватбата, за която мечтае. Или поне една торта. То ще е един нищо и никакъв жест сред всичко останало.

— А защо не избягате — предложи той.

Фиби се замисли, въртейки зелена пластмасова гривна около китката си.

— Не — рече тя. — Няма да има торта.

— Амии, знам ли. Няма ли? Искам да кажа защо?

Фиби се поначумери и го погледна дали не се занася с нея.

— Не — категорично повтори тя. — Хората не се женят така, Пол.

Той се усмихна, трогнат от увереността й кое е правилно.

— Знаеш ли, Фиби? Права си.

Откъм обляната в слънце морава долетя смях, когато Фредерик и майка му доядоха парчето торта. Усмихната, Бри вдигна апарата си да снима този последен момент. Пол кимна към масата, по която от ръка на ръка подаваха и редяха чинийки с торта.

— Сватбената торта е на шест етажа. А по средата има ягоди с бита сметана. Какво ще кажеш, Фиби? Искаш ли да я опиташ?

Фиби се усмихна още по-широко и кимна в отговор.

— На моята сватба тортата ще е с осем — рече тя, докато прекосяваха моравата сред гласове, смях и музика.

— Само осем ли? — засмя се Пол. — А защо не десет?

— Глупчо. Голям глупчо си — отсече Фиби.

Отидоха до масата. По раменете на майка му бяха полепнали ярки конфети. Усмихната, тя нежно докосна косата на Фиби и я приглади назад като да бе малко момиченце, Фиби се отдръпна и сърцето на Пол се сви — в тази история няма предвидими решения. Ще прекосяват океана, за да си гостуват, ще си приказват по телефона, но ежедневието им никога няма да възвърне обичайното си непринудено спокойствие.

— Чудесно се справи — каза майка му. — Фиби, толкова се радвам, че двамата с Пол дойдохте на сватбата. Това означава много за мен. Направо нямам думи.

— Обичам сватбите — рече Фиби и се пресегна да вземе чинийка с торта.

Майка му се усмихна понатъжена. Пол наблюдаваше Фиби и се чудеше как тя възприема всичко, което се случва. Наглед като че ли нищо не я тревожи особено, за нея светът е просто смайващо и необикновено място, където всичко може да се случи. Където един ден някаква майка и брат, за които не си и подозирал, че съществуват, могат да се появят на прага ти и да те поканят на сватба.

— Радвам се, че ще ни дойдеш на гости във Франция, Фиби — продължи майка му. — И двамата с Фредерик много се радваме.

Фиби вдигна отново объркан поглед.

— Заради охлювите е — обясни Пол. — Не обича охлюви.

— Не се притеснявай — засмя се майка му. — И аз не ги обичам.

— И после ще се прибера у дома — уточни Фиби.

— Точно така — нежно рече майка му. — Да. Така се разбрахме.

Пол ги наблюдаваше, безсилен срещу загнездилата се в него като камък болка. На ярката светлина се стъписа колко състарена е майка му — кожата й изтъняла, русата й коса вече побеляла. Стъписа го и хубостта й. Изглеждаше красива и уязвима и недоумяваше, както толкова често през последните седмици се бе чудил, как е могъл баща му да я предаде, да предаде всички тях.

— Как е могъл? — тихо попита той. — Как е могъл да не ни каже?

Тя се обърна. Беше сериозна.

— Не знам. Никога няма да разбера. Но си мисля, какъв ли е бил животът му, Пол. Да крие такава тайна толкова години.

Той погледна оттатък масата. Фиби стоеше до една топола, чиито листа тъкмо пожълтяваха, и обираше с лъжичка разбитата сметана от тортата си.

— Животът ни щеше да е толкова различен.

— Да. Така е. Но не е различен, Пол. Просто е такъв, какъвто е.

— Защитаваш го — провлече той.

— Не. Прощавам му. Или поне се опитвам. Има разлика.

— Той не заслужава прошка — рече Пол и сам се изненада от нестихналата си язвителност.

— Може и така да е — съгласи се майка му. — Само че ние с теб и Фиби имаме избор. Да продължаваме да се цупим и сърдим или да се опитаме да продължим. Нищо не ми е било по-трудно от това да забравя справедливия си гняв. Още се боря да го преодолея. Но съм решена да успея, искам да го забравя.

Той се замисли.