Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

Неговата сестра. Неговата близначка. Ами ако се бе родила без Синдрома на Даун? Или ако си се беше родила просто каквато е, но баща им не бе вдигнал очи към Каролайн Гил сред трупащия навън сняг и колегата му не бе паднал в канавка? Представи си родителите им — млади, преливащи от щастие как поставят двете повити току-що родени бебета в колата и бавно подкарват по мокрите улици на Лексингтън сред мартенската киша. Слънчевата стая за игра до неговата щеше да е на Фиби. Тя щеше да го гони по стълбите, през кухнята и в избуялата градина и лицето й неизменно щеше да бъде с него, а в смеха му щеше да отеква нейният. Какъв ли щеше да е тогава?

Но майка му беше права, никога нямаше да разбере какво би било. Разполагаше единствено с фактите. Баща му изродил собствените си близнаци насред неочаквана буря, следвайки до болка познатите му стъпки, без да откъсва поглед от пулса и туптенето на сърцето на жената на операционната маса, от опънатата кожа, от подаващата се главичка. Момче. Наглед съвършено и дълбоко в съзнанието на баща му се поражда тих напев. След миг, второто бебе. И тогава напевът в душата на баща му секва завинаги.

Наближиха града. Пол изчака да успее да се включи в потока от коли, зави към гробището в Лексингтън и мина през каменния вход. Паркира под един бряст, устоял на столетия суша и болести, и слезе от колата. Заобиколи и отвори вратата на Фиби, като й подаде ръка. Тя учудено погледна дланта му, после него. След това самичка се измъкна от седалката, стискайки нарцисите, чиито стъбла вече се бяха окършили и смачкали. Поеха по пътечката, минаха покрай паметниците и езерото с патиците и той я поведе по тревата към каменната плоча на гроба на баща им.

Фиби прокара пръсти по издяланите в черния гранит имена и дати. Пол за стотен път се запита какво ли си мисли тя. Нарича татко Ал Симпсън. Вечер двамата редят пъзели, той й носи любимите албуми, когато се връща от път, качва я на конче, та да стигне извисилите се листа на чимширите. Няма как това парче гранит, това име да означава каквото и да било за нея.

Дейвид Хенри Маккалистър. Бавно прочете Фиби имената на глас. Те изпълниха устата й и тежко се стовариха на земята.

— Баща ни, нашият отец — рече той.

— Отче наш — поде тя, — Ти, който си на небесата, да се свети името Ти.

— Не — изненадан я спря той. — Нашият. Моят. Твоят.

— Отец наш — повтори тя и той усети колко е объркана и смутена. Думите й бяха на място, но ги изричаше механично, без да означават нищо за нея. — Тъжен си — отбеляза тя. — Ако баща ми умре, и на мен ще ми е тъжно.

Пол се стъписа. Да, това е то — той е тъжен. Ядът му се бе изпарил и неочаквано видя баща си в друга светлина. Самото му присъствие трябва да е напомняло на баща му неизменно, при всеки поглед, при всяко дихание за взетото решение, от което връщане няма. Онези полароидни снимки на Фиби, които Каролайн бе изпращала през годините и които откри в дъното на чекмеджето в тъмната стаичка, след като галеристите си отидоха, както и единствената снимка на семейството на баща му, която пазеше — застанали на верандата на дома им, от който вече няма и следа. И хилядите други, които баща му бе правил една по една, трупайки образ след образ в опит да забули мига, който никога не ще може да промени, и въпреки всичко миналото, което неизменно се надига — неизбледняващо като спомен, всепоглъщащо като мечтите.

Фиби, сестра му, тайната, пазена четвърт век.

Пол отстъпи няколко крачки към чакълената пътека. Спря с ръце в джобовете сред извилите се от повея на вятъра листа, а парче вестник се рееше над редиците бели каменни плочи. Към слънцето приплъзваха облаци и хвърляха сенки по земята, а слънчевите лъчи озаряваха надгробните плочи, тревата, дърветата. От вятъра листата лекичко се посбутаха, тревата прошумоли.

В първия момент звуците бяха толкова тихички, почти като припев на лекия ветрец, едва доловими и той напрегна слух. Обърна се. Фиби, все така застанала до надгробната плоча с ръка върху ръба на черния гранит, пееше. Тревата върху гробовете трептеше, листата танцуваха. Напяваше някакъв химн, който той едва-едва си спомняше. Думите не се чуваха ясно, но гласът й бе чист и нежен и привлече погледите на други дошли на гробището — те обръщаха очи към Фиби с побеляващата коса и рокля на шаферка, към непохватната й поза, неясните слова, към безгрижния й, леещ се глас. Пол преглътна и се вторачи в обувките си. Осъзна, че така ще бъде цял живот, че до последния си ден ще се разкъсва между непохватността на Фиби, трудностите, с които се сблъсква, само защото е различна и въпреки всичко завладяващата й, неприкрита и непритворна любов.