Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

Да, нейната любов. И погълнат от звуците, Пол осъзна собствената си, неизпитвана досега и невероятно простичка обич към нея.

Гласът й, висок и ясен, отекваше сред листата, сред слънчевите лъчи. Разливаше се по чакъла, по тревата. Представи си отлитащите сред въздуха звуци като падащи във вода камъчета, които набраздяват невидимата повърхност на света. Вълни от звуци, вълни от светлина — баща му се бе опитал да застопори всяко нещо на място, но светът е непостоянен и нищо не може да го спре.

Наоколо се понасят листа, лее се слънчева светлина. Спомни си думите на стария химн и поде мелодията, Фиби сякаш не забеляза. Продължи да пее, сякаш за нея гласът му е като повей на вятъра. Гласовете им се сляха, а музиката извираше от самия него, някакъв напев, пропил плътта му, но идваше и някъде извън него, от нейния глас, сроден на неговия. Когато изпяха химна, останаха сред ясната бледа следобедна светлина. Вятърът се засили и прилепи косата на Фиби към врата й, довя изсъхнали листа в основата на изтърканата с годините каменна ограда.

Всичко застина, целият свят замря в този едничък, сякаш увиснал в безвремие миг. Пол не помръдна в очакване какво ще последва.

Секунда, две, три — нищо, нищичко.

После Фиби се обърна бавно и приглади поизмачкалата се пола.

Простичък жест, но отново съживи света.

Пол забеляза колко са къси и дълбоко изрязани ноктите й, колко крехка е китката й върху гранитния надгробен камък. Сестра му има деликатните ръце на майка им. Прекрачи по тревата и я докосна по рамото — време бе да я заведе у дома.