Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

— Предложиха ми работа в Питсбърг.

— Сериозно! — впи тя поглед в него, а очите й бяха невероятно тъмнозелени на светлината. — Ще приемеш ли?

— Така мисля — рече той и си даде сметка, че всъщност вече е решил. — Предложението е много добро.

— Нищо не можеш да промениш — меко рече тя. — Не можеш да промениш миналото, Пол.

— Знам. — И той наистина го знаеше. Когато отиде за пръв път в Питсбърг, бе убеден, че от него зависи дали да предложи помощта си или не. Притесняваше го отговорността, която трябва да поеме, плашеше го промяната, която изостаналата му сестра ще внесе в живота му, а тази същата сестра го изненада — всъщност направо загуби и ума, и дума, — като каза: Не, благодаря, харесвам живота си такъв, какъвто е.

— Твоят живот принадлежи единствено на теб — продължи тя по-настоятелно. — Не си отговорен за случилото се. Фиби е добре и е осигурена.

Пол кимна.

— Знам. Не се чувствам отговорен за нея. Наистина. Просто… мислех си, че ще е добре да я опозная. Постепенно. Така де, тя ми е сестра. Работата е добра, а и наистина ми е нужна промяна. Питсбърг е хубав град. Може би ще приема… защо не?

— О, Пол — въздъхна майка му и прокара ръка по късо подстриганата си коса. — Наистина ли е добра?

— Да. Добра е.

Тя кимна.

— Би било хубаво — бавно призна тя — двамата да сте наблизо. Но помисли за всичко останало. Ти си толкова млад и тепърва поемаш по пътя си. Трябва да си сигурен, че ще е добре за теб.

Преди Пол да отговори, се появи Фредерик, сочейки часовника си, и каза, че вече трябва да тръгват, за да не изпуснат самолета. Размениха някоя и друга дума и Фредерик отиде да докара колата, а майка му се обърна към Пол, сложи длан на ръката му и го целуна по бузата.

— Ние ще тръгваме. Ще откараш ли Фиби у дома?

— Да. Каролайн и Ал казаха, че мога да отседна у тях.

Тя кимна.

— Благодаря ти — тихо изрече тя, — че дойде. По хиляди причини сто на сто не ти е било лесно, но за мен това означава много.

— Фредерик ми харесва — рече той. — Надявам се да сте щастливи.

Тя се усмихна и докосна ръката му.

— Толкова се гордея с теб, Пол. Нямаш представа колко се гордея с теб! Колко те обичам! — Обърна се и погледна отвъд масата към Фиби, която бе гушнала букета нарциси и вятърът полюшваше лъскавата й пола. — Гордея се и с двама ви.

— Фредерик те чака — бързо рече Пол, за да прикрие чувствата си. — Време е. Според мен той е готов. Върви и бъди щастлива, мамо.

Тя впери отново поглед в него и постоя така с насълзени очи, после го целуна по бузата.

Фредерик прекоси моравата и се здрависа с Пол. Пол се загледа как майка му прегръща сестра му и дава на Фиби букета си, а Фиби колебливо отвърна на прегръдката й. Майка им и Фредерик се качиха в колата усмихнати и помахаха сред нов порой от конфети. Колата се скри зад завоя и Пол се върна при масата, като поспираше пътьом да поздрави един или друг гост, без да изпуска Фиби от очи. Когато я наближи, я чу развълнувано да разказва на един гост за Робърт и за собствената си сватба. Говореше високо, леко гърлено и непохватно, без да прикрива възбудата си. Забеляза и реакцията на госта — напрегната, колеблива, търпелива усмивка — и трепна. Та Фиби просто иска да сподели. Защото и самият той реагира при подобен разговор по съвършено същия начин само преди няколко седмици.

— Фиби — доближи ги той и я прекъсна, — какво ще кажеш да тръгваме?

— Добре — остави тя чинията си.

Поеха през тучни зелени хълмове и поляни. Денят бе топъл. Пол изключи климатика и отвори докрай прозорците, припомнил си как майка му бясно шофираше по същите пътища, за да избяга от самотата и скръбта си, а вятърът развяваше косите й. Сигурно е изминал хиляди километри с нея насам-натам из щата, лежеше по гръб и се опитваше да се сети къде са по мяркащите се листа, телефонни жици, по небето. Спомни си как бе наблюдавал един параход да плава по тинестите води на Мисисипи, а ярките му колела хвърляха светлина и водни пръски. Така и не разбра защо е толкова тъжна, макар след време да изпитваше същата тъга, където и да идеше.

Сега я няма, няма и помен от тъгата и с нея бе свършил, беше си отишъл и предишният живот.

Караше бързо сред прокрадващата се есен. Кучешкият дрян вече се обагряше — искрящо червени облаци сред хълмовете. Цветният прашец го гъделичкаше по носа и Пол кихна няколко пъти, но не затвори прозорците. Майка му щеше да включи климатика и в колата щеше да е студено като в цветарски кашон. Баща му щеше да си отвори чантата да потърси антихистамина. Фиби, изправила гръб на седалката до него с бяла, почти прозрачна кожа, извади хартиена кърпичка от малка опаковка в голямата си черна чанта от изкуствена кожа и му я предложи. Под кожата й прозираха бледосините й вени. Виждаше пулса й да тупти във врата й спокойно, равномерно.