Нелсън Демил: Дъщерята на генерала

— Свободно ли е мястото — попитах симпатичната млада жена, която седеше сама във фоайето на клуба. Тя повдигна очи от вестника, но не ми отговори. Седнах срещу нея и сложих бирата си на масата. Тя продължи да чете вестника си и да отпива от питието си — уиски с кола.

— Често ли идваш тук ? — попитах аз.

— Махай се.

— Каква е паролата?

— Влизането на чужди лица забранено.

— Не те ли познавам отнякъде?

— Не.

— Да, щаба на НАТО в Брюксел. Срещнахме се на един коктейл.

— Може и да си прав — съгласи се тя. — Ти се напи и повърна в Купата за пунш.

— Светът е малък — отвърнах.

И наистина беше. Синтия Сънхил, жената, която седеше срещу мен сега, не ми беше просто случайна позната. В действителност преди време ние имахме връзка, както се казва. Очевидно тя предпочиташе да не си спомня за това.

— Ти повърна. Казах ти, че от уиски с кола ще ти прилошее.

— От теб ще ми прилошее.

От отношението й човек можеше да предположи, че аз я бях зарязал, а не тя мен.

Седяхме във фоайето за коктейли в офицерския клуб във Форт Хадли, Джорджия. Беше щастливият час 1 1 Часът, в който напитките се продават с намалени цени. — Б.пр. и всички с изключение на нас двамата изглеждаха щастливи. Бях облечен в син цивилен костюм, а тя в хубава розова плетена рокля, която подчертаваше тена й, кестенявата й коса и светлокафявите очи, а също и други части от анатомията й, които си спомнях с умиление.

— По служба ли си тук — запитах я аз.

— Нямам право да обсъждам този въпрос.

— Къде си отседнала?

Не последва отговор.

— Колко време ще останеш тук?

Тя отново се зачете във вестника.

— Ожени ли се за оня тип, с когото ми изневеряваше? — запитах я.

Тя остави вестника си и ме погледна.

— Ти беше този, с когото изневерявах. За него бях сгодена .

— Добре, а все още ли си сгодена?

— Не е твоя работа.

— Би могло да бъде.

— Не и в този ти живот — информира ме тя и отново се скри зад вестника си. На ръката й не се виждаше нито годежен пръстен, нито халка, но в нашия занаят това не означаваше много, както вече бях разбрал в Брюксел.

Между другото Синтия Сънхил наближаваше трийсетте, а аз вече бях над четирийсет, така че нашата връзка не беше пролетно-есенна, а по-скоро пролетно-лятна. Тя продължи година, докато и двамата бяхме командировани в Европа, а годеникът й, майор от специалните части, беше командирован в Панама. Животът на военните е безпощаден към всякакъв вид връзки, а защитата на западната цивилизация буди желание за секс.

Синтия и аз се бяхме разделили малко повече от година преди тази случайна среща, при обстоятелства, които най-добре биха могли да се опишат като объркани. Явно нито тя, нито аз го бяхме забравили; мен все още ме болеше, а тя все още беше сърдита. Измаменият годеник също изглеждаше малко раздразнен последния път, когато го видях в Брюксел с пистолет в ръка.

Има нещо испанско в архитектурата на офицерския клуб, може би дори мавританско и вероятно поради това внезапно се сетих за „Казабланка“ и процедих с крайчеца на устата си:

— От всички барове на света, тя влезе точно в моя.

Или не го разбра, или не беше в настроение за шеги, защото продължи да си чете вестника „Старс ендстрайпс“, вестник, който никой не чете, поне не на публично място. Но Синтия е малко прекалено предана, лоялна и ентусиазирана за войник и в нея няма нищо от цинизма и отегчението, които повечето мъже проявяват след няколко години служба.

— Сърца, изпълнени със страст, ревност и омраза — подсказах аз.

— Върви си, Пол — отвърна ми Синтия.

— Съжалявам, че обърках живота ти — казах искрено.

— Ти не би могъл да объркаш дори и деня ми.

— Ти разби сърцето ми — казах още по-искрено.

— Бих желала да разбия главата ти — отвърна тя с истински ентусиазъм.

Виждах, че отново възпламенявам някакво чувство в нея, но това със сигурност не беше страст. Спомних си едно стихотворение, което й шепнех в по-интимните ни моменти, наведох се напред и казах нежно:

— Добре. Умри тогава.

И тя се изправи и тръгна.

— Изсвири го още веднъж. Сам.