Нелсън Демил: Златният бряг

Искам да благодаря на Даниел и Елън Барбиеро, че споделиха с мен неоценими проникновения в живота на Златния бряг, както и на Одри Рандъл Уитинг за това, че сподели с мен познанията си за историята на Златния бряг.

Бих искал да засвидетелствам своята благодарност и на Хари Мариани за щедрото му гостоприемство и подкрепа.

Искам да благодаря също и на Пам Карлета за неуморната й професионална работа върху ръкописа на тази книга.

И още веднъж моята дълбока благодарност към Джими Демил — редактор, публицист и добър приятел.

С Франк Белароса се запознах през една слънчева априлска събота в разсадника на Хикс, от който местното дворянство се снабдяваше в продължение на повече от сто години. И двамата тикахме червени колички, натоварени с растения, торове и други подобни към колите си, паркирани отсреща.

Той ми извика:

— Мистър Сатър? Джон Сатър, нали?

Огледах човека, който приближаваше към мен; бе облечен във висящи като чувал работни панталони и синьо горнище на анцуг. Първоначално помислих, че е някой от разсадника, но когато дойде по-близо, разпознах лицето му, което бях виждал във вестниците и по телевизията.

Франк Белароса е една знаменитост, с която сигурно не бихте желали да се срещнете нито случайно, нито по какъвто и да е повод. Той е един изключително забележителен американец, всъщност гангстер. В някои части на света човек като Белароса би бил постоянно преследван от полицията, в други — приеман даже в президентския дворец, но тук, в Америка, той се подвизаваше в онази част от обществото, с право наречена „подземен свят“. Той е колкото незаловен и неосъден престъпник, толкова и цивилен гражданин и данъкоплатец. Хора като него има предвид федералният прокурор, когато казва на пуснатите под гаранция: „Не влизайте в контакти с общоизвестни престъпници“.

И тъй, докато този прочут представител на „подземния свят“ приближаваше към мен, аз тънех в недоумение откъде може да ме познава, какво иска и защо ми протяга ръка. Все пак поех ръката му и казах:

— Да, аз съм Джон Сатър.

— Казвам се Франк Белароса. Аз съм новият ви съсед.

(Какво?)

Мисля, че лицето ми не промени изражението си, но сигурно съм трепнал.

— А — казах, — това е…

(Ужасно.)

— Аха, радвам се да се запознаем — рече той.

И тъй, поговорихме с новия ми съсед около минута-две и разгледахме взаимно покупките си. Той бе взел домати, патладжан, пипер и босилек, а аз — слабонога и невен. Мистър Белароса отбеляза, че би трябвало да садя нещо, което се яде. Отвърнах му, че аз се храня с невен, а жена ми — със слабонога. Той сметна това за забавно.

Стиснахме си ръцете за довиждане, без да определяме кога ще се видим пак, и аз се качих в моя форд мустанг.

Срещата ни се състоя при най-обикновени ежедневни обстоятелства, но като запалих двигателя, за миг почувствах някакво необичайно прозрение в бъдещето и никак не ми хареса това, което видях.

Напуснах разсадника и се отправих към къщи.

Може би ще е полезно да знаете някои неща за района, в който Франк Белароса бе решил да се премести със семейството си. Това е, бих казал, най-прекрасното кътче на Америка, пред което квартали като Бевърли Хилс или Шейкър Хайтс например изглеждат като купчина типови жилища.

Този район по нищо не прилича на кварталите в градовете и на предградията. Всъщност той представлява нещо като колекция от построени през колониалния период вили и огромни имения, разположена върху тази част от Ню Йорк, която се нарича Лонг Айлънд. Географски това е северното крайбрежие на острова, но областта е позната в страната и в чужбина под името Златния бряг, макар че дори посредниците при продажбата на недвижими имоти не признават това гласно.

Тук властват старите пари, старите фамилии, старият обществен етикет и старите схващания за това кой има право да гласува, да не говорим за това кой има право да притежава земя. Златният бряг съвсем не е пасторалната демокрация на Джеферсън.