Нелсън Демил - Златният бряг

Новозабогателите, които желаят да си купят жилище и знаят що за място е това, с право се въздържат, когато някоя от тези огромни аристократически къщи бива обявена за продан поради финансови затруднения. Те или се отказват и купуват нещо по южното крайбрежие, където биха се чувствали по-добре, или ако все пак се решат да купят част от Златния бряг, вършат това с доста голямо притеснение, защото усещат, че няма да са си на мястото и че е за предпочитане да не се опитват да заемат даже чаша уиски от хората, които живеят в съседното имение.

Но, смятах аз, човек като Белароса едва ли е наясно с какви богоподобни колоси на обществото ще бъде заобиколен и сигурно съвсем не съзнава, че стъпва върху един вид свещена земя.

Ако пък Франк Белароса знаеше всичко това, значи не го е грижа, което е още по-интересно. За няколкото минути, през които разговаряхме, ми се стори, че този човек изпитва някакъв първобитен възторг от живота, нещо подобно на това, което чувства войник от по-низша цивилизация, настанил се в огромната вила на победен от него благородник.

Белароса, както сам каза, бе купил съседното имение. Моето се казва Станхоуп Хол, а неговото — Алхамбра. Големите къщи тук имат имена, а не номера, но за да улесним взаимоотношенията си с американската държавна поща, пълният ми адрес действително включва улица „Грейс Лейн“ и някакво официално зарегистрирано селище — Латингтаун. Имам и пощенски код, който обаче, както много от съседите ми, рядко използвам, като вместо него се пише старото обозначение Лонг Айлънд; и така, моят адрес е следният: Станхоуп Хол, Грейс Лейн, Латингтаун, Лонг Айлънд, Ню Йорк. И си получавам пощата.

Жена ми Сюзън и аз всъщност не живеем в самата къща Станхоуп Хол, която представлява грамада от върмонтски гранит, произведение на изящните изкуства, с 50 стаи, за което само сметките за отопление биха ме разорили още до месец февруари. Живеем в къщата за гости, една по-скромна сграда с петнайсет стаи, построена в началото на века в стила на английските феодални имения. Тази къща за гости жена ми получи от родителите си като сватбен подарък заедно с още десет акра от общо двестате акра земя на Станхоуп.

Пощата се получава във вратарската къщичка, една по-непретенциозна каменна постройка с шест стаи, в която живеят Джордж и Етел Алърд.

Семейство Алърд са от категорията на тъй наречените пенсионери, което ще рече, че някога са работили, но вече не вършат кой знае какво.

Джордж е бившият управител на имението, нает от бащата на жена ми Уилям и от дядо й Август. Жена ми е от рода Станхоуп. Сега никой не живее в огромната къща с петдесет стаи и Джордж е нещо като пазач на цялото имение от двеста акра площ. Той и Етел живеят безплатно във вратарската къщичка на мястото на вратаря и жена му, които напуснаха през петдесетте години. Джордж се справя някак си с ограничения семеен бюджет. Чувството му за професионална етика продължава да е силно, макар тялото му вече да не е. Оказва се, че аз и Сюзън помагаме на семейство Алърд повече, отколкото те на нас, но подобна ситуация не е необичайна тук. Джордж и Етел се грижат най-вече за площта около портите, като подкастрят живия плет, боядисват вратите от ковано желязо, подрязват бръшляна по стените на имението и на вратарската къщичка, а пролетно време пренасаждат цветните лехи. Другата част от имението е оставена в Божиите ръце — до второ нареждане.

Завих по „Грейс Лейн“, поех по чакълестата алея и спрях пред портите, които обикновено оставяме отворени за по-удобно, тъй като чрез тях единствено има достъп до „Грейс Лейн“ и широкия свят около нас.

Джордж се приближи с лека походка, като бършеше ръце в зелените си работни панталони. Отвори ми вратата, преди аз да успея, и каза:

— Добро утро, сър.

Джордж е от старата школа, останка от онова малобройно съсловие професионални прислужници, което успя да просъществува за съвсем кратко време при великата ни демокрация. В някои случаи може и да съм сноб, но раболепието на Джордж понякога ме кара да се чувствам неловко. На жена ми, която е родена богата, това не й прави впечатление и въобще не го забелязва. Отворих багажника на мустанга и казах:

— Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, сър, разбира се.

Той взе сандъчетата с невен и слабонога и ги остави на тревата до чакълестата алея. След това каза:

— Станали са чудесни тази година, мистър Сатър. Добре сте ги избрали. Тези ще ги посадя тук, около портите, а след това ще ви помогна и за вашата градина.