Нелсън Демил: Частен клуб

Когато фактът и измислицата се преплетат в един роман, читателят не винаги е в състояние да познае кое какво е. Запозналите се с ръкописа ме питаха кое е истинското и кое — плод на въображението ми, поради което реших да изясня нещата.

Първо, Федералната контратерористична спецчаст ФКТС, за която става дума тук и в другите книги от серията за Джон Кори, се основава на реално съществуващата Обединена контратерористична спецчаст ОКТС, като имам разрешението да използвам името й.

В самата книга има много сведения за СНЧ — съкращение, което ще се изясни с развитието на действието. Цялата информация за СНЧ е точна — поне доколкото зная.

Що се касае до секретния правителствен план „Горски пожар“, той се основава на някои сведения, на които попаднах предимно в интернет; можете да ги смятате за слухове, факти, чиста измислица или някаква смесица от всичко това. Лично аз съм убеден, че някаква разновидност на Горски пожар с друго кодово име наистина съществува. А ако не съществува, би следвало да бъде създадена.

Другите акроними в книгата като ЕЯБ, Наколенник и други подобни, за които често ме питат, са истински. Ако онова, което четете, ви се струва истинско, то най-вероятно е такова. Истината определено е по-силна от измислицата, а често се оказва и по-страшна.

Най-често задаваният ми въпрос е истински ли са мечешките гръмчета. Да, истински са.

Действието се развива през октомври 2002 година и един месец след 11.09.2001; използваните заглавия и статии от „Ню Йорк Таймс“ са истински. Освен това всички споменати правителствени предпазни мерки — или тяхната липса — са верни за конкретния си момент.

Някои от читателите, особено работещите в правозащитните органи, са на мнение, че детектив Джон Кори има известни проблеми с правомощията си. Признавам, че нарочно се намесих за по-драматичен ефект. Ако играе по правилата и следва стриктно инструкциите, Джон Кори едва ли би се вписал в идеала за герой.

Първите читатели на романа споделиха, че ги е държал будни дълго след прелистването на последната страница. И наистина, това е плашеща книга за плашещи времена, но същевременно е и предупреждение за един свят след единадесети септември.

Аз съм Джон Кори, бивш детектив от отдел „Убийства“ на Нюйоркското полицейско управление, раняван при изпълнение на служебния си дълг, пенсиониран по инвалидност (което е просто номер за получаване на повече пари; около 98 процента от тялото ми продължават да си функционират) и в момента на работа като нещатен агент към Федералната контратерористична спецчаст.

— Чувал ли си за Къстър Хил Клуб? — попита Хари Мюлер, който седеше в клетката срещу мен.

— Не. Защо?

— Ще ходя там през уикенда.

— Приятно прекарване — казах.

— Ловна хижа, държана от сбирщина богати десни кукундели.

— Само не ми носи еленско, Хари. Нито мъртви пилци.

Станах от бюрото си и отидох до бюфета. Над каните с кафе висяха афишите с най-търсените от Министерството на правосъдието. От стената ме зяпаха предимно мюсюлмански господа, сред които и отрепка номер едно — Осама бин Ладен.

Сред близо двайсетината лица се виждаше и един либиец, Асад Халил, известен също и като Лъва. Нямаше нужда да се вглеждам в снимката. Познавах лицето му като своето собствено, макар да не се бяхме запознавали официално.

Кратката ми връзка с г-н Халил бе преди около две години. Тогава го дебнех, а най-накрая се оказа, че всъщност той дебне мен. Успя да се измъкне, а аз се отървах с лека рана. Арабите вероятно биха казали: „Писано е да се срещнем отново и да си уредим сметките“. Очаквах го с нетърпение.

Изсипах остатъците от кафето в една стиропорена чаша и погледът ми се плъзна по лежащия на плота брой на „Ню Йорк Таймс“. Голямата новина за днес — петък, 11 октомври 2002 г., гласеше: С ГОЛЯМО МНОЗИНСТВО КОНГРЕСЪТ ОТОРИЗИРА БУШ ДА ИЗПОЛЗВА СИЛА СРЕЩУ ИРАК.

„Според официални източници САЩ планират да окупират Ирак“ — допълваше подзаглавието.

Изглежда, войната бе предрешен въпрос, както и победата. Следователно нямаше да е зле да има и план за окупация. Зачудих се дали някой в Ирак има представа за всичко това.