Нелсън Демил - Катедралата

— Чаят изстина.

Шийла Малоун остави чашата си и застана в очакване двамата млади мъже в сивокафяво войнишко бельо, седнали срещу нея, да направят същото. По-младият, редник Хардинг, прочисти гърлото си.

— Бихме искали да облечем униформите си.

Шийла Малоун поклати глава.

— Няма нужда.

Другият мъж, сержант Шелби, остави чашата.

— Да свършваме с това.

Гласът му бе равен, но ръката му трепереше, а под очите му не беше останал цвят. Той не направи опит да се надигне. Шийла Малоун каза внезапно:

— Защо не се поразходим?

Сержантът се изправи. Хардинг сведе поглед към масата, взирайки се в бъркотията, останала след играта на бридж, в която бяха прекарали цялата сутрин, и поклати глава:

— Не.

Сержант Шелби хвана младежа за ръката и се опита да я стисне, но откри, че не му беше останала сила.

— Хайде сега. Малко въздух ще ни се отрази добре. Шийла Малоун кимна на двамата мъже до огъня. Те се изправиха и се приближиха зад британските офицери. Един от тях, Лайъм Кугън, рече грубо:

— Да вървим. Не разполагаме с цял ден. Шелби погледна мъжете зад себе си:

— Дайте на момчето две-три минути — и дръпна Хардинг за ръката. — Стани — нареди му той. — Това е най-трудната част.

Младият редник се изправи бавно, после с треперещо тяло започна отново да потъва назад в стола. Кугън го сграбчи под мишниците и го тласна към вратата. Другият мъж, Джордж Съливан, отвори и го избута навън.

Всички знаеха, сега най-важното нещо е бързината, всичко трябва да се направи незабавно, преди някой да загуби кураж. Земята бе влажна и студена под краката на пленниците. Януарският вятър брулеше водни капки от самодивските дървета. Минаха покрай външната тоалетна, където бяха ходили всяка сутрин и всяка вечер в продължение на две седмици, и продължиха да вървят към дефилето близо до къщата.

Шийла Малоун пъхна ръка под пуловера и извади малък револвер от колана си. През седмиците, прекарани с тези мъже, тя беше започнала да ги харесва и просто от приличие трябваше да изпратят някой друг да свърши това. Проклети коравосърдечни копелета.

Двамата войници вече бяха в началото на дефилето и навлизаха в него.

Кугън я смушка грубо:

— Сега, да те вземат мътните! Сега! Тя погледна към пленниците:

— Спрете!

Двамата мъже спряха с гръб към екзекуторите си. Шийла Малоун се поколеба, после вдигна пистолета с двете си ръце. Знаеше, че от това разстояние можеше да улучи само гърбовете им, но не можа да се насили да ги приближи, за да стреля в главите им. Пое дълбоко въздух и стреля, премести ръката си и стреля отново.

Шелби и Хардинг политнаха напред и паднаха на земята преди ехото от двата изстрела да беше отзвучало. Замятаха се върху пръстта със стенания.

Кугън изпсува:

— По дяволите!

Спусна се в долчината, опря пистолет в тила на Шелби и стреля. Погледна Хардинг, който лежеше настрани. Кървава пяна се стичаше от устата му, а гърдите му се издуваха. Кугън се надвеси над него, насочи пистолета между широко отворените му очи и стреля отново. Прибра оръжието в джоба си и погледна към ръба на склона:

— Скапана тъпанарка! Дай на жена да свърши нещо и… Шийла Малоун вдигна револвера си към него. Кугън отстъпи, спъна се в тялото на Шелби и падна. Остана да лежи между двата трупа с все още вдигнати ръце.

— Не, моля те. Не исках да кажа това. Не стреляй! Шийла свали пистолета.

— Ако някога ме докоснеш или кажеш нещо за мен… ще ти пръсна шибаната глава!

Съливан я приближи предпазливо.

— Всичко е наред. Хайде, Шийла! Трябва да се махаме оттук.

— Да си хваща пътя сам. Не искам да пътувам с него. Съливан се обърна и погледна към Кугън:

— Мини през гората и излез от другия край, Лайъм.