Нелсън Демил: Скъпи Джон!

Топла лятна нощ. На светлината на пълната бяла луна, аз, Джон Уитман Сатър гледам жена си, Сюзън Станхоуп Сатър, която язди коня си Занзибар по смълчаните поляни на наследственото й имение Станхоуп Хол.

Изгряващата луна е зловещо ярка и хвърля наоколо призрачно сияние, което обагря всичко в сребристи оттенъци на синьо и бяло.

Сюзън минава сред редица високи борове и навлиза в съседното имение Алхамбра. Учудвам се защо престъпва границите на чуждата територия и се надявам, че е получила разрешение от новия собственик на Алхамбра, мафиотския бос Франк Белароса.

Величествени дървета хвърлят лунни сенки по тревата и в далечината виждам грамадната вила; тя е тъмна, ако не се брои затворената стъклена врата на балкона на втория етаж, през която се процежда светлина. Тоя балкон, знам, води към библиотеката, където Франк Белароса седи на коженото си кресло.

Сюзън стига до къщата, скача от коня и го връзва за едно дърво. После отива при продълговато езерце, разположено сред класическа градина с имитации на римски руини.

В отсрещния край на мраморния басейн има статуя на Нептун с високо вдигнат тризъбец, от зейналите усти на каменните риби в краката му блика вода, пълни голямата раковина от алабастър и от нея се излива в езерцето.

В отсамния му край, откъм мен, има статуя на Богородица: тя е нова и знам, че жената на Белароса я е поставила там в противовес на полуголия езически бог.

Мек благоуханен ветрец полюлява кипарисите, нощните птици пеят. Сюзън изглежда омаяна от лунната светлина и омагьосаната градина. Вълшебната нощ хипнотизира и мен.

Отново отправям поглед към жена си. Тя се съблича и поставя всяка дреха върху статуята на Девата, което ме изненадва и смущава.

Изправя се на ръба на басейна. Ветрецът развява червената й коса; тя се взира в отражението на голото си тяло във водата.

Искам да се съблека и да ида при нея, но забелязвам, че светлината от библиотеката е угаснала и вратата на балкона е отворена, въпреки че там няма никого. Това ме изпълва с тревога и оставам на мястото си в сенките.

После на фона на белите стени на Алхамбра се появява мъжки силует. Върви с енергични крачки към езерцето. Когато се приближава, виждам, че е Белароса, с черен халат. Застава до Нептун. Лицето му изглежда неестествено на лунната светлина. Иска ми се да извикам на Сюзън, ала не мога.

Тя като че ли не го вижда и продължава да гледа отражението си. А очите на Белароса са впити в голото тяло на жена ми.

Сцената остава замръзнала. Сюзън и Франк са неподвижни като статуите. Аз също съм вцепенен, безсилен да се намеся, макар че трябва да защитя жена си.

Тогава разбирам, че тя е усетила присъствието на Белароса, но не реагира. Не ми е ясно защо — не бива да стои гола пред тоя човек. Ядосвам й се, на него също, и в ума ми се развихря гневна буря, обаче не съм в състояние да изразя тая ярост в думи или звуци.

И само зяпам. Сюзън се обръща с гръб към езерцето и Белароса и решавам, че се кани да си отиде. После тя завърта глава към мен, сякаш е чула шум. Понечвам да тръгна към нея, но тя внезапно вдига ръце, скача заднишком в басейна и почва да плува към Франк. Поглеждам го. Вече е гол и стои със скръстени на гърдите ръце. Той е едър як и на лунната светлина изглежда величествено заплашителен, също като голия каменен бог до него.

Иска ми се да извикам на Сюзън, да я предупредя да се върне, ала нещо ме кара да мълча — да видя какво ще стане.

Тя стига до края на басейна, изкатерва се в пълната с вода раковина и застава до високата статуя на Нептун. Взира се в Белароса. Той не помръдва от ръба на басейна. След секунда обръща лице към нея.

Гледат се, неестествено неподвижни, после той нагазва в плитката вода в раковината и се изправя пред Сюзън.

Говорят, обаче аз чувам само шуртенето на бликащата вода. Сцената ме разярява и все пак още не мога да повярвам, че жена ми иска да е тук. Чакам я пак да скочи във водата и да заплува към отсрещния край. Но тя стои гола пред Франк и осъзнавам, че е дошла в Алхамбра, за да се срещне с него.