Нелсън Демил - Скъпи Джон!

От завръщането ми от Лондон бе изтекла седмица. Седях на масата в трапезарията на вратарската къщичка в Станхоуп Хол, някогашното имение на бившата ми жена, и преглеждах стари папки.

След развода ни със Сюзън изпълних една своя стара мечта и се отправих с яхтата си, четиринайсетметровия кеч „Поманок II“, на околосветско пътешествие, което продължи три години. „Поманок“ всъщност е местното индианско название на Лонг Айлънд и моят знаменит прапрадядо Уолт Уитман, лонгайлъндчанин, понякога е използвал това име в стиховете си — и ако имаше четиринайсетметрова яхта, сигурен съм, щеше да я нарече „Поманок“, а не „Чувам Америка да пее“, което е прекалено дълго, за да го напишеш на кърмата, или „Стръкчета трева“, което не звучи много морски.

Тъй или иначе, последното ми междинно пристанище беше Борнмаут в Англия, откъдето преди три века отплавали за Америка другите ми далечни предци, Сатърови.

Преди настъпването на зимата, уморен до мозъка на костите от морето, с изтъняваща банкова сметка и задоволена пътешественическа страст, продадох яхтата на половината от действителната й цена и заминах за Лондон да си търся работа. Постъпих в една британска адвокатска кантора, която търсеше експерт по американско данъчно право, пък аз бях работил в Ню Йорк точно като такъв, преди да стана капитан на „Поманок II“.

Пръснах няколко снимки на Сюзън на масата и ги разгледах на светлината на полилея. Тя беше, а сигурно и продължаваше да е хубавица с дълга червена коса, пленителни зелени очи, нацупени устни и идеалното тяло на жена, която цял живот е яздила.

Вдигнах една снимка, на която Сюзън беше на първата ми яхта, единайсетметров кеч, оригиналната „Поманок“, която обичах, но потопих в залива Ойстър Бей, за да не допусна държавата да я конфискува за неплатени данъци. Снимката беше направена, струва ми се, през лятото на 1990-а, някъде из Лонгайлъндския пролив. Слънчев летен ден, Сюзън стои на задната палуба чисто гола и прикрива с една ръка огнената растителност между бедрата си, а с другата — едната си гърда. Лицето й изразява престорена изненада и срам.

Поводът беше разиграването на една от сексуалните й фантазии и ми се струва, че аз се качвах на борда от каяк, сварвах я сама и гола и я превръщах в своя сексробиня.

Тя имаше не само страхотно тяло. Имаше и страхотно въображение, а и невероятно либидо. Що се отнася до сексуалната игра, тя трябваше да поддържа пламъка на брачния огън, естествено, което функционираше добре почти двайсет години, защото всичките ни изневери бяха помежду ни. Поне така се бяхме уговорили, докато в съседната къща не се настани нов играч — Франк Белароса. Дон Франк Белароса.

Вдигнах бутилката стар коняк, която бях намерил в бюфета, и сипах малко в чашата си с кафе.

Причината да се върна в Америка беше свързана с бившите обитатели на тая вратарска къщичка, Джордж и Етел Алърд, стари семейни служители на Станхоупови. Джордж, добър човек, почина преди десет години, а жена му Етел, която не е толкова симпатична, живее в хоспис и скоро ще последва мъжа си, освен ако Джордж вече не е успял да размени някоя дума със Свети Петър, върховния вратар. „Нали ми обещахте вечен мир и покой? Не може ли да я пратите другаде? Винаги е обичала жегите“. Във всеки случай аз съм адвокатът, който отговаря за имота на Етел, така че трябваше да се погрижа за него и да присъствам на погребението й.

Другата причина за завръщането ми беше, че тая вратарска къщичка бе основният ми американски адрес, но за нещастие щеше да премине в ръцете на Амир Насим, ирански господин, който сега бе собственик на главната къща, Станхоуп Хил, и голяма част от някогашното имение, включително вратарската къщичка. Засега обаче Етел Алърд притежаваше така нареченото право на пожизнено ползване или с други думи — безплатен наем до смъртта си. Правото на пожизнено ползване й било осигурено от дядото на Сюзън Август Станхоуп (защото навремето му пускала) и Етел бе проявила любезността да ми позволи да държа вещите си там и да споделям квартирата й, когато съм в Ню Йорк. Тя ме мразеше, ала това е друга история. Във всеки случай животът й в тая къща и на тая планета беше към края си, поради което се бях върнал от Лондон не само да се сбогувам с нея, но и да потърся ново място за вещите си и нов основен адрес, което явно е задължително за американското гражданство и кредиторите.

Не бях идвал в Ню Йорк от миналия септември — тогава пристигнах от Лондон още щом пак позволиха полетите. Останах три дни в Йейл Клъб, в който продължавах да членувам заради редките си нюйоркски командировки, и се смаях колко тих, пуст и мрачен е станал тоя велик град.