Нелсън Демил - Скъпи Джон!

Изгубвам всяка надежда, че Сюзън пак ще скочи в басейна и ще заплува обратно, а тя коленичи в плитката вода, доближава лице към слабините на Белароса и го поема в устата си. Дланите й сграбчват задника му и го притеглят към нея.

Затварям очи. Когато отново ги отварям, Сюзън лежи по гръб в раковината, широко разкрачена, а Белароса, стъпил в езерцето, заравя лице между бедрата й. После рязко качва краката й върху раменете си и сякаш се издига над водата, прониква в нея с мощен тласък, който изтръгва от устните й гърлен вик. Франк продължава с грубите тласъци и Сюзън изкрещява толкова силно, че ме стряска.

— Господин Сатър! Господин Сатър! Кацаме. Сложете си колана.

— Какво?…

— Кацаме — казва ми женски глас. — Сложете си колана и вдигнете облегалката.

— Ааа… — Изправих облегалката, пристегнах колана и забелязах, че Малкият Джон също се е изправил максимално. Божичко. Какъв срам. От какво ли?… И после си спомних съня си.

Така и не попитах Сюзън как, кога и къде е започнала връзката си с Франк Белароса — човек не бива да научава такива неща в пълни подробности. Психоаналитикът ми, не че имах психоаналитик, би казал, че сънят ми е подсъзнателен опит да запълня празнотата — липсващата част от връзката. Не че имаше значение десет години след развода ни. Обвиних я в изневяра и тя се призна за виновна. Щатският съд не настоя за пикантни подробности и изчерпателна изповед, та аз ли да настоявам!

Докато се спускаше към международното летище „Джон Ф. Кенеди“, самолетът на „Бритиш Еъруейс“ от Лондон прелетя над Лонгайлъндския пролив. Беше слънчев ден, тъкмо минаваше четири следобед, понеделник, 27-и май, и си спомних, че в Америка е Денят на незнайния воин. Долу, на северния бряг на Лонг Айлънд, видях Златния бряг — там живеех преди десет години. Ако си напрегнех очите, сигурно можех да различа големите съседни имения Станхоуп Хол и онова, което някога беше Алхамбра.

Вече живеех в Лондон и целта на връщането ми в Америка бе да видя една стара дама, която беше на смъртно легло, а спокойно можеше и да е умряла по време на седемчасовия ми полет. В такъв случай щях да стигна навреме за погребението й, където щях да видя Сюзън Станхоуп Сатър.

Присъствието на смъртта в ковчега би трябвало да ни подтикне към някои дълбоки размисли за краткостта на живота и да ни накара да преосмислим многобройните си разочарования, обиди и предателства, които явно не можем да забравим. За съжаление обаче обикновено отнасяме тия неща със себе си в гроба или до гроба на онзи, на когото приживе не сме могли да простим.

Сюзън.

Но от време на време сърцата ни са способни на прошка, която не ни струва нищо — освен известна накърнена гордост. И може би тъкмо това е проблемът.

Седях от дясната страна на самолета, в бизнес класа; всички бяха обърнали глави към прозорците и съсредоточено наблюдаваха манхатънския пейзаж. От километър, километър и нещо височина той наистина е страхотна гледка, обаче от около девет месеца главна атракция за хората, които познават града, представляваше липсващата част от пейзажа. Предишния път, когато пристигнах в Ню Йорк, малко след 11 септември, над развалините още се стелеше дим. Сега не ми се гледаше, но човекът до мен ме осведоми:

— Кулите бяха ей там. Наляво. — И посочи с ръка пред лицето ми. — Там.

— Знам — отвърнах и вдигнах едно описание пред очите си. Повечето от все още останалите ми познати в Ню Йорк ми бяха казвали, че 11 септември ги накарал да преосмислят живота си и да погледнат нещата в перспектива. Добър план за бъдещето, но не променя миналото.

Самолетът на „Бритиш Еъруейс“ се спусна към „Кенеди“ и след няколко минути кацнахме.

— Хубаво е да се върнеш у дома — каза съседът ми по седалка и попита: — Всъщност тук ли живеете?

— Не.

След малко щях да пътувам с кола под наем към мястото, което някога наричах дом, ала което сега времето отчасти беше изличило от ума ми, беше отмило прекалено много от хубавите спомени и беше оставило твърдите остри ръбове на гореспоменатите разочарования, обиди и предателства.

Самолетът намали и зави към терминала.

След като вече бях тук за погребението, сигурно би трябвало да се възползвам от възможността да се опитам да примиря миналото с настоящето — тогава може би на връщане щях да сънувам нещо по-приятно.