Нелсън Демил - Скъпи Джон!

Не се обадих на никого, с никого не се срещнах. Щеше ми се да видя дъщеря си Каролин, но веднага след 11 септември тя беше избягала от бруклинския си апартамент при майка си в Хилтън Хед, Южна Каролина. Синът ми Едуард живееше в Лос Анджелис. Тъй че през тия три дни се разхождах по смълчаните градски улици и на два пъти посетих мястото, което стана известно като Епицентъра.

Угнетен и изчерпан, се качих на самолета и се върнах в Лондон. Чувствах, че съм постъпил правилно — така хората се завръщат у дома при смърт в семейството.

През следващите няколко месеца научих, че в Близнаците са загинали единайсет мои познати, главно някогашни съседи и колеги, но също един мой близък приятел, оставил жена и три малки деца.

И сега се бях върнал пак, девет месеца след 11 септември. Нещата като че ли се бяха нормализирали, но само привидно.

Отпих глътка кафе с коняк и плъзнах поглед по купчините бумаги. Имах да преглеждам много. Надявах се, че Етел ще издържи още известно време и че господин Насим не възнамерява да влезе във владение на задръстената с боклуци вратарска къщичка в мига, в който приключи нейното право на пожизнено ползване. Трябваше да поговоря с него по тоя въпрос — да говоря с Етел да издържи, докато разчистя бумагите си, можеше да й се стори нетактично и егоистично.

Понеже вечерта беше хладна и нямах машина за унищожаване на хартия, бях запалил камината в трапезарията. От време на време хвърлях в огъня някое писмо или снимка, които нямаше да искам децата ми да видят, ако ненадейно хвърля топа.

Към тая категория се отнасяха снимките на майка им, чиято голота разкриваше много повече за главата й, отколкото за тялото. Сюзън беше — а бях сигурен, че още е — малко чалната. Само че, честно казано, нямах абсолютно нищо против това и семейните ни проблеми се дължаха на друго. Очевидно на забежките й с нашия съсед — мафиотския бос. А после, отгоре на всичко, тя взе, че го застреля. С три куршума. Единият в слабините. Ох!

Събрах снимките и обърнах стола си към камината. Всички трудно се разделяме с такива неща, но и като мъж, и като адвокат ви уверявам, че нищо добро не може да излезе от пазенето на нещо, което не искаш да види нито семейството ти, нито твоите врагове. Нито пък следващият важен човек в живота ти.

Вторачих се в огъня. Пламъците танцуваха по почернелите от сажди тухли. Стисках снимките.

Та тъй, тя застреля своя любовник Франк Белароса Епископа, капо ди тути капи, бос на всички босове, и й се размина, поне от правна гледна точка, поради някои обстоятелства, които министерството на правосъдието определи като „смекчаващи вината“.

От правосъдното министерство претупаха делото, защото бяха допуснали грешката да осигурят на госпожа Сатър свободен достъп до дон Белароса, който се намираше под домашен арест във вилата си и същевременно им изливаше черната си душа, поради което трябваше да го задоволяват с чужда съпруга.

Цялата тая работа все още малко ме ядосваше, както можете да се досетите, обаче, общо взето, я бях преживял.

Междувременно трябваше да реша дали това пътуване е само за погребението, или е по-задълго. Не бях изгубил адвокатските си права и продължавах да съм член на нюйоркската щатска адвокатура, така че не бях изгорил всички мостове и теоретично можех да си намеря работа там. В предишния си живот бях съдружник в кантората на баща ми „Перкинс, Перкинс, Сатър и Рейнолдс“, все със старото си седалище на Уолстрийт 23, историческа сграда, взривена от анархисти в навечерието на XX век, което почти бледнееше на фона на събитията от 11 септември.

През последните седем години в Лондон бях работил в гореспоменатата британска кантора — бях техният експерт по американско данъчно право и им обяснявах, че преебаването на данъчната служба е американска традиция. Така им го връщах, защото данъчните ми преебаха живота, докато жена ми се ебеше с мафиотския бос. Тия два привидно съвсем различни проблема всъщност бяха свързани, както установих от личен опит.

Предполагам, че тогава съм се натъкнал на неравен участък, малко препятствие в един иначе приятен и привилегирован живот. Но препятствията укрепват характера, а и честно казано, вината не беше изцяло на Сюзън, Франк Белароса, данъчните и наперените нищожества, каквито бяха моите съдружници в кантората — отчасти бях виновен и аз, защото също се бях замесил с Франк Белароса. Малко адвокатска работа. Например да го защитавам в дело по обвинение в убийство. Като уолстрийтски адвокат, обикновено не се занимавах с такива неща и „Перкинс, Перкинс, Сатър и Рейнолдс“ определено нямаше да го одобрят. Затова го движех от лонгайлъндския си офис в Лоукаст Вели, обаче когато вестниците надушиха, това не ми помогна особено.