Нелсън Демил - Пантерата

За изписването на арабските имена в романа използвах различни източници. Няма стандартна транслитерация от арабски и в някои случаи просто използвам фонетичното звучене, за да е по-лесно на читателя.

Облечен в бялата роба на бедуин, Булус ибн ал Дервиш, известен в Ал Кайда с бойното си име ал Нумаир, или Пантерата, стоеше недалеч от групата белгийски туристи.

Белгийците бяха пристигнали с микробус от Сана — четирима мъже и пет жени с техния йеменски шофьор и йеменския им екскурзовод Уасим ал Рахиб. Шофьорът беше предпочел да си спести горещото августовско слънце и бе останал в комфортния микробус, охлаждан от климатик.

Екскурзоводът Уасим не знаеше френски, но английският му беше добър, а едно шестнайсетинагодишно момиче от туристите, Анет, също знаеше английски и превеждаше на сънародниците си.

— Това е прочутият храм Баран, известен също като Арш Билкис, трона на Савската царица — каза Уасим на групата си.

Анет преведе, туристите закимаха и започнаха да щракат с фотоапаратите.

Ал Нумаир, Пантерата, огледа заемащите повече от акър руини на храмовия комплекс — стени от кафяв пясъчник, издигащи се квадратни колони и открити дворове, опечени от палещото пустинно слънце. Американски и европейски археолози бяха посветили много години и пари на разкриването и реставрацията на тези езически останки, но се бяха изнесли поради подозрителното поведение на племената, а по-късно и заради засилената активност на Ал Кайда в района. Ама че прахосничество на време и пари, помисли си Пантерата. Очакваше с нетърпение деня, когато западните туристи щяха да престанат да идват и храмът с прилежащите му езически руини ще бъде погълнат отново от пясъците на пустинята.

Погледна отвъд храмовия комплекс към пустошта с оскъдна ниска растителност, разнообразявана тук-там от самотна финикова палма. Знаеше, че в стари времена районът е бил много по-зелен и многолюден. Сега пустинята беше пристигнала от изток, от Хадрамаут или Мястото, откъдето идва смъртта.

Уасим ал Рахиб погледна високия брадат бедуин и се запита защо ли се е присламчил към белгийската група. Уасим се беше уговорил с местния племенен шейх Муса и му бе платил сто американски долара за привилегията да посетят националния исторически обект. Разбира се, освен това парите купуваха мир — беше му обещано, че местните по никакъв начин няма да досаждат, спират или тормозят туристите. Тогава какво търсеше този бедуин тук?

Пантерата забеляза, че екскурзоводът го гледа, и отвърна на погледа му, докато онзи не се обърна отново към групата си.

Днес в храма нямаше други туристи — само една-две групи седмично се осмеляваха да дойдат от столицата Сана, която се намираше на двеста километра на запад. Пантерата помнеше, че прочутите руини привличаха повече западняци, но поради съобщенията за засилилата се напоследък активност на Ал Кайда в провинция Мариб повечето туристи се държаха настрана. Усмихна се.

Поради същата ситуация белгийците бяха пристигнали с въоръжен ескорт от двайсет души от Бюрото за национална сигурност — паравоенна полицейска сила, чиято работа бе да защитава туристи по пътища и исторически обекти. Туристите бяха платили за услугата и парите им бяха похарчени разумно, помисли си Пантерата. За съжаление на западняците обаче на полицаите им бе платено и да се махнат, което и щяха да направят в най-скоро време.

Уасим продължаваше обясненията си:

— Храмът е известен също и като Лунния храм и е бил посветен на Алмака, божеството покровител на Савското царство.

Докато белгийското момиче превеждаше, Уасим отново хвърли поглед към брадатия мъж с бедуинска роба, който стоеше прекалено близо до групата му. Искаше му се да го отпрати, но нещо в непознатия го смущаваше и затова той пак се обърна към туристите:

— Това е било хиляда и петстотин години преди пророкът Мохамед да просвети земята и да покори неверниците.

Пантерата, който знаеше английски, кимна одобрително на последните думи на екскурзовода.

Заразглежда белгийските туристи. Имаше две възрастни двойки, които като че ли се познаваха и определено не се чувстваха добре под палещото слънце. Следващите бяха мъж и жена, малко над двайсетте; Пантерата забеляза, че не носят венчални пръстени, макар че несъмнено бяха заедно — държаха се за ръце. Последните мъж и жена също бяха двойка, а момичето, което превеждаше, по всяка вероятност беше тяхна дъщеря или роднина. Жените бяха покрили косите си с хиджаби, което бе знак за уважение към исляма, но никоя не бе покрила лицето си, както изискваше законът. Екскурзоводът би трябвало, да настоява да го направят, но пък той бе слуга на неверници.