Нелсън Демил: Дъщерята на генерала

— Не е ли малко късно… или рано…?

— Не и за това маце.

Елкинс се усмихна.

Според устава на оръжейния склад аз имах лично оръжие и след като се уверих, че Елкинс се е поуспокоил, разкопчах колана с пистолета и го оставих там, този път според устава на гарнизона. Тогава не знаех, че по-късно ще ми трябва оръжие.

— Може да се върна.

— Добре. И веднъж от мене.

— Дадено.

Бях оставил Шевролета си на къмпинга за каравани, а моето ЗЧПС, това на езика на армията значи зачислено превозно средство, а не име на някоя партия, беше един Форд пикап, който ми беше отпуснат във връзка с настоящото ми превъплъщение. Той беше оборудван със стойка за пушки и чифт рибарски ботуши отзад.

И така аз потеглих през главното поделение. След няколко минути бях в района на Пехотинската бригада, дълги дървени помещения от времето на Втората световна война, повечето от които сега бяха изоставени и имаха призрачен вид. Студената война приключи и макар че не може да се каже, че армията изчезва, то тя съвсем определено намалява и сухопътните войски — пехота, бронирани войски и артилерия, причината за съществуването на армията, понасят най-големите съкращения. ЦСО обаче, което се занимава с престъпления, е една разрастваща се организация.

Като редник преди доста години завърших Висшата школа за подготовка на пехотинци, а после отидох във въздушнодесантната школа и школата за специални войски във Форт Бенинг, не далеч оттук. Така че сега съм десантчик със специална подготовка — оръжие, от което няма спасение, машина за убиване, подъл, жилав, появяващ се от небето като смъртта, безпогрешен и т.н. Но сега вече съм малко поостарял и в ЦСО ми е достатъчно добре.

В крайна сметка дори и държавните институции трябва да оправдаят съществуването си и армията полагаше големи усилия да си намери ново занимание в това да вразумява непослушните държави, които кривват от правия път. Но забелязвах известна липса на дух и цел в офицерите и хората, които винаги са чувствали, че са единствената преграда между руските орди и онези, които обичат. Като боксьор, който в продължение на години се е готвил за шампионския си мач и изведнъж научава, че другият претендент току-що е умрял. Човек се чувства леко облекчен, но същевременно и разочарован, усеща някаква празнота там, където преди е била помпичката, произвеждаща адреналин.

И така, беше тази част от деня, която в армията се нарича разсъмване, небето над Джорджия започваше да розовее, въздухът тежеше от влага и се виждаше, че ще бъде един горещ ден. Усещах миризмата на влажната глинеста почва на Джорджия, боровите дървета и аромата на казарменото кафе, който се носеше от близката столова.

Отбих се от пътя в затревения плац пред стария щаб на батальона. Полковник Кент излезе от служебната си тъмнозелена кола, а аз от моя пикап.

Кент е около петдесетте, висок, средно пълен, с лице белязано от шарка и студени сини очи. Понякога е доста нелюбезен, не много умен, както вече казах, но трудолюбив и изпълнителен. Неговият пост в армията съответства на шеф на полицията и той командва цялата униформена военна полиция във Форт Хадли. Педантично се придържа към правила и разпоредби и макар че не го мразят, той с никого не е особено близък.

Кент се беше изтупал в своята униформа с бял колан, бял шлем и лъснати с плюнка ботуши. Каза ми:

— Имам шестима души от военната полиция, които пазят мястото на престъплението. Нищо не е пипано.

— Това е само началото.

Кент и аз се познаваме от около десетина години и сме си създали добри служебни отношения, макар че не го виждам по-често от веднъж в годината, когато някой случай ме доведе във Форт Хадли. Кент има по-висок чин от мен, но аз мога да се държа свободно с него, а когато съм главният следовател по някой случай, мога да му създам доста проблеми. Виждал съм го да свидетелства във военния съд и той е всичко, което един прокурор би могъл да желае: правдоподобен, логичен, неемоционален и организиран в показанията си. И все пак в него имаше нещо, което не беше съвсем наред и аз винаги имах усещането, че прокурорите са доволни, когато той слезеше от свидетелското място. Струва ми се, че той прави впечатление на човек, който е прекалено суров и коравосърдечен. Когато в армията съдеха някой от своите, обикновено към обвиняемия се отнасяха със съчувствие или поне със загриженост. Но Кент е едно от тези ченгета, които виждат всичко в черно и бяло, и всеки, който наруши закона във Форт Хадли, като че ли лично обижда полковник Кент. Аз наистина го видях да се усмихва веднъж, когато един новобранец, изгорил в пияно състояние изоставено спално помещение, беше осъден на десет години за умишлен палеж. Но законът си е закон, предполагам, и една толкова трудно приспособима личност като капитан Кент беше намерила своето място й живота. Ето защо бях малко изненадан, когато открих, че е доста разтърсен от тазсутрешните събития. Попитах го: