Нелсън Демил: Дъщерята на генерала

Изпих си бирата, изправих се и се върнах на бара. Застанах на бара сред мъже, които бяха преживели доста неща, мъже с гърди, отрупани с медали и значки, мъже с ленти от Корея, Виетнам, Гренада, Панама и Залива. Мъжът от дясната ми страна, пълен полковник със сива коса, каза:

— Войната е ад, синко, но адът няма злобата на пренебрегната жена.

— Амин.

— Видях всичко в огледалото на бара — уведоми ме той.

— Огледалата в баровете са много интересни — отвърнах.

— Да. — Всъщност в момента той ме изучаваше в огледалото на бара. Във връзка с цивилното ми облекло попита:

— Уволнен ли си?

— Да — отвърнах, но всъщност не бях.

Тогава той изказа мнението си за жените в армията:

— Пикаят клекнали. Само се опитай да го направиш с тридесет килограма снаряжение. — А после оповести: — Трябва да отида да пусна една вода, — и бавно се отправи към тоалетната, където предполагам застана прав пред писоара.

Излязох от клуба и попаднах в горещата августовска нощ, качих се в моя Шевролет и тръгнах през главния гарнизон, който беше нещо като търговски център, но без зони и включваше всичко, като се почне от гарнизонната лавка и супермаркета за военнослужещи и се стигне до не на място построените спални помещения и една изоставена ремонтна база за танкове.

Форд Хадли е малък гарнизон в Южна Джорджия, основан през 1917 година за обучение на пехотни войски, които били изпращани в месомелачката на западния фронт. Районът на военната база обаче е твърде голям — повече от 100 хиляди акра предимно горски терен, подходящ за военни учения, тактика за оцеляване, обучение за водене на война при партизански условия и т.н.

Пехотинската школа сега постепенно отмира и сега голяма част от гарнизона изглежда изоставена. Но тук се намира Школата за специална подготовка, чиито цели изглеждат малко неясни или може би, ако искаме да бъдем снизходителни, бихме могли да наречем експериментални. Доколкото мога да определя, в школата се четат лекции по водене на психологическа война, подготовка за живот в условия на лишения и изолация, начини за справяне със стреса и други мъдри неща. Звучи доста страшничко, но като познавам армията, мога да преценя, че колкото и блестяща да е била първоначалната идея, то тя вече се е превърнала в строева подготовка, козируване и лъскане на ботуши с плюнка.

На север от Форт Хадли е разположен средно големият град Мидлънд, един типично военен град в някои отношения, населен с пенсионирани военни и цивилни служители от базата, с хора, които търгуват с войниците, а също и такива, които нямат нищо общо с военните, но това не им пречи да си живеят добре.

Мидлънд е бил английски търговски пункт още през 1710, преди това е бил преден пост на испанската колония Свети Августин във Флорида, а още преди това е бил индиански град, център на племето Упатой. Испанците изгорили индианския град, англичаните изгорили испанския преден пост, французите изгорили английския търговски пост, а английската армия изгорила и изоставила своя Форт по време на революцията и най-накрая янките го изгорили през 1864. Като гледа мястото днес, човек се чуди за какво е било всичко това. Както и да е, днес тук има добра пожарна команда.

Излязох на междущатския път, който заобикаля Форт Хадли и Мидлънд и подкарах на север през откритото поле към един изоставен паркинг за каравани. Тук се бях настанил временно и намирах усамотението много подходящо за моята работа.

Моята работа. Аз съм офицер в американската армия. Чинът ми е без значение, а моята работа е и тайна. Аз съм към Централния следствен отдел, ЦСО, а в армията, където чиновете са от голямо значение, най-добрият чин е липсата на такъв. Но всъщност, както почти целия личен състав на ЦСО, аз съм подофицер — специален чин, който се намира между тези на сержантите и офицерите. Това е доста добър чин, защото осигурява повечето от привилегиите на офицерите, но не те обременява с много от задълженията им, или с всички тия циркаджийските номера свързани с офицерския чин. Към подофицерите се обръщат с „господине“, а следователите от ЦСО често носят цивилни костюми, като мене тази вечер. Има моменти, когато дори си въобразявам, че съм цивилен. Има обаче и случаи, когато нося униформа. В тези случаи военното министерство ми издава документи под ново име, с чин, подходящ за случая и съответна униформа. Явявам се на служба в тази военна част, където работи моята жертва и изпълнявам възложените ми задължения, докато събирам доказателства за военния прокурор.