Нелсън Демил - Дъщерята на генерала

Когато работиш под чужда самоличност, трябва да си специалист по всичко. Какво ли не съм бил — от готвач до специалист по въпросите на химическата война — макар че в армията това не са кой знае колко различни длъжности. Понякога е доста трудно да се справиш с всички тия роли, но аз разчитам на чара си. И без друго всичко е една илюзия. Чарът ми също.

Има четири степени при подофицерите и аз съм на четвъртата. Всички ние от четвърта степен чакаме със затаен дъх Конгресът да одобри въвеждането на пета и шеста. Някои от нас умряха от асфиксия, докато чакаха. Всъщност аз принадлежа към специална група в ЦСО, нещо като елитна част, макар че не съм много склонен да използувам тази дума. Това, което ни прави по-специални, е, че ние всички сме ветерани с чисти досиета по отношение на арести и осъждания. Това, което също ни отличава, е фактът, че имаме изключителното право да преодоляваме армейската бюрокрация, което при военните е равносилно на това да имаш вълшебна пръчица. Проява на тази изключителна власт е правото ми да арестувам който и да е военен, навсякъде по света, независимо от чина му. Не обичам да злоупотребявам с това си право и не бих се опитал да арестувам някой от главнокомандващите за превишена скорост, но винаги ми се е искало да видя докъде мога да стигна. Скоро щях да разбера.

Постоянното ми местоназначение е в щаба на ЦСО във Фолс Чърч, Виржиния, но случаите, по които работя, ме отвеждат във всички краища на света. Пътуване, приключения, свободно време, умствени и физически предизвикателства — какво още би могъл да иска човек. А, да — жени. Има и жени. Брюксел не беше последното място, където съм бил с жена, но беше последния път, когато това имаше значение. За нещастие има мъже, които задоволяват желанието си за удоволствия и силни преживявания по друг начин. Сексуално насилие. Убийство.

Ето какво се случи в тази гореща августовска нощ във Форт Хадли, Джорджия. Жертвата беше капитан Ан Камбъл, дъщерята на генерал-лейтенант Джоузеф „Бойния Джо“ Камбъл.

И като че ли това не беше достатъчно, тя беше още млада, красива, талантлива, умна и възпитаничка на Уест Пойнт. Тя беше гордостта на Форт Хадли, любимката на отдела за реклама в армията, момичето от плаката за набиране на доброволци, говорителят на новата армия, в която полът е без значение, ветеран от войната в Персийския залив и т.н., и т.н. Следователно аз не бях много изненадан, когато чух, че е била изнасилена и убита. Тя си го търсеше. Правилно? Не.

Но аз не знаех нищо за това по време на щастливия час в офицерския клуб. Всъщност докато аз говорех със Синтия и водех мъжки разговор с полковника на бара, капитан Ан Камбъл все още е била жива и се е намирала на разстояние метър и половина от мен в столовата на клуба, където е завършвала вечерята си, състояща се от салата, пиле, бяло вино и кафе, както научих при последвалото разследване.

Пристигнах на паркинга, разположен между борови дървета, и паркирах Шевролета си на известно разстояние от подвижния ми дом. Минах в тъмното по пътека от изгнили дъски. Няколко необитавани каравани бяха разпръснати из полянката, но имаше преди всичко празни места за паркиране, отбелязани с циментови блокове, върху които някога бяха разположени стотина подвижни дома.

Все още имаше електричество, телефон и кладенец, който осигуряваше течаща вода, която аз правех годна за пиене, като й прибавях уиски.

Отключих вратата на моята каравана, влязох и включих осветлението, което разкри една стая, съчетаваща кухня, столова и всекидневна.

Караваната възприемах като херметизирана капсула, в която е затворено времето и в която от 1970 година насам нищо не се е променило. Мебелите бяха от някаква пластмаса със зеления цвят на авокадо, а кухненските уреди бяха в цвят, наподобяващ горчица, който, доколкото си спомням, се нарича старо злато. Стените бяха облицовани с шперплат, а килимите бяха в червено и черно каре. Ако човек се влияе от цветове, това място би го довело до депресия и мисли за самоубийство.

Свалих якето и вратовръзката си, включих радиото, извадих една бира от хладилника и седнах на фотьойла, който беше прикрепен с болтове за пода. На стената бяха закрепени три снимки в рамка — тореадор, морски пейзаж и репродукция на Рембрандовия „Аристотел съзерцава бюста на Омир“. Пиех си бирата и съзерцавах Аристотел, който съзерцаваше бюста на Омир.

Този именно паркинг за каравани, наречен Уиспъринг Пайнс, ако някой се интересува, е бил създаден от няколко предприемчиви пенсионирани сержанти в края на шейсетте, когато изглеждаше, че войната в Азия ще продължи вечно. Форт Хадли, Център за обучение на пехотинци, по това време се пръскаше по шевовете от войници и членове на семействата им и аз си спомнях Уиспъринг Пайнс от времето, когато беше пълно с млади женени войници, на които им беше разрешено, нещо повече, те бяха насърчавани да живеят извън поделението. Имаше надувен басейн, пълен с деца и млади армейски съпруги, имаше прекалено много пиене, прекалено много скука и твърде малко пари, а бъдещето беше забулено в мъглата на войната.