Стив Байн: Дъщерята на меча

Сабята 1, която лежеше на леглото на Шузо Фучида, беше най-древната позната от този вид и той обичаше да слуша песента й.

Тачи 2 в стил шиноги-зукури , тя беше изкована от великия майстор Иназума. Сега лежеше на леглото на Фучида, сгушена сред черните копринени чаршафи, поставена в рамка от слънчева светлина. Извивката на задната й част излъчваше грацията на женски гръб. По дължината на острието пробягваха мънички вълни, не по-големи от венчелистчета на детелина, които не потрепваха на повече от сантиметър от острия като бръснач ръб. Когато лежеше толкова близо до нея, Фучида можеше да види зърнестата структура на стоманата й, едва забележимите сребърни линии в нейната шиноги-джи , които напомняха за влакнестия строеж на дървесно стъбло, плоската повърхнина между острието и извития гръбнак. Влак премина с трещене по линията Маринучи, достатъчно отдалечен, за да не дразни слуха му, но все пак достатъчно близко, за да заглуши лекия звън, който издаде металът, когато той прокара нокътя на палеца си по острието. През отворения прозорец на спалнята нахлуваше мърморенето на токийския трафик в късния следобед и му отнемаше всякаква възможност да се наслади на песента й.

Той се надигна, като внимаваше да не наруши покоя й, и отиде гол до прозореца, за да го затвори. Отвъд стъклото се простираше безумният лабиринт на Шинджуку, върколак в градска форма, който изчакваше падането на нощта, за да може да се развихри с пълната мощ на лудостта си. Бизнес офиси, натъпкани по три-четири в сграда, обличаха стъклено-стоманените си лица с неонови табели и анимирани светодиодни реклами: зали, претъпкани с автомати пачинко , и ресторанти, които предлагаха нудълс, нощни клубове и стриптийз клубове, езикови училища „Нова“ и банкомати „Сумимото“, барове и продавачи на смартфони. А някъде зад всичко това се криеше втора Иназума. Фучида я беше търсил цели петнайсет години и най-накрая бе успял да я открие. Всеки момент можеше да отиде и да я вземе. Един глас, скрит дълбоко в съзнанието му, виеше от нетърпение. Трябваше да я вземе още сега.

С огромно усилие на волята той успя да заглуши гласа. Не разполагаше с достатъчно време, за да утолява нетърпението си. Знаеше накъде води този път. По-добре да затвори прозореца и да притъпи копнежа си по втората сабя.

На тази височина, двайсет и два етажа над улицата, духаше хладен вятър и тежкият мирис на влага обещаваше да завали. Фучида плъзна крилото на прозореца и го затвори, наблюдавайки как отражението му танцува по стъклото. При това осветление можеха да се различат само най-тъмните части: дългата черна коса, очите като черни зърна кафе, сенките под гръдните му мускули. Сините, черните и лилавите петна от татуировките му очертаваха хаотичен мрежест десен, който се спускаше до черния триъгълник на пубисното му окосмяване. Той притежаваше и по-тъмни страни, детайли, които не можеха да се видят в прозореца. Прерязани гърла, пребити жени, врагове, погребани в бетонните основи на небостъргачи и обществени училища. Мрачните желания и тъмните дела не се отразяваха в стъклото.

Той погледна надолу към татуировките си. Дракони и паяци пъплеха по ръцете му. На гърдите му изпъкваше един огнен Буда, стиснал в ръката си меч и ваджра 3 .

Драконите и Буда ронеха сълзи, като всяка сълза бележеше по едно убийство. Вече бяха толкова много, че им беше изгубил бройката. Настояваше всяка татуировка да се прави по традиционния метод, благодарен за наказанието, което куките и чуковете нанасяха на плътта му. Заради близостта на втората сабя на Иназума той се нуждаеше от всяка частица от това наказание, за да го възпира да не се втурне и да я сграбчи. Говореше се, че мечовете на Иназума променят курса на историята. Никой не можеше да каже какво ще стори Фучида, когато се сдобие с два от тях.

През всичките години, прекарани в търсене на втората сабя, дори самият Фучида нямаше точна представа как ще я използва. Вътрешният му инстинкт отдавна му бе подсказал, че с двете Иназума той би могъл да издълбае свое място в историята, но едва преди няколко седмици най-накрая бе разбрал по какъв начин. Това не можеше да е нещо друго, освен съдба: след продължило петнайсет години търсене — нищо; после, веднага след като бе открил как да остави своя отпечатък върху света, втората сабя внезапно му се бе разкрила. Беше им писано да са заедно. Не можеше да бъде другояче.