Стив Байн: Дъщерята на меча

Той се плъзна обратно в леглото при своята любима. Красотата й не подлежеше на описание. Ако не се налагаше да търси втората сабя, той би могъл да прекара часове в търсене на подходящо наименование за цветовете й. Сияйната сивота на нейната шиноги-джи може днес да се наричаше бронз, но по времето, когато монголите за пръв път са донесли бронзови оръдия на японските брегове, тя вече е била на сто и петдесет години. Бледото сребро на закалката й изобщо нямаше наименование; то можеше да се види само в контурите на облаците, и то единствено когато слънцето ги огрее под правилния ъгъл. Тя като че ли сияеше със своя собствена светлина. В никой сонет досега не са били описвани толкова чисти цветове; никога досега не е била изпята любовна песен за някоя по-красива жена. Мисълта да лежи заедно с две такива красавици бе достатъчна, за да накара сърцето му да забие ускорено.

Той бе започнал да я взема в леглото при себе си още преди години, но не можеше да си спомни колко време беше минало, откакто бяха започнали да спят голи заедно. Но си спомняше добре, че първия път, когато го бе направил, това беше поредният начин да изпита себе си. Острието й бе толкова остро, че ако отпуснеше върху него някаква тъкан, собствената й тежест щеше да е достатъчна, за да я разреже на две. Едно погрешно извъртане в съня му щеше да го забие дълбоко в плътта му. Дори да не го убиеше, едва ли по тялото му щеше да се намери място, където да го пореже, без да повреди татуировките му. А той не се и съмняваше, че тя щеше да го убие, ако й дадеше възможност. Беше убивала мъже и преди, десетки мъже. Древен самурай бе изклал стотици с острието й, но това можеше да се каже за много мечове. Красавицата в леглото на Фучида имаше своя собствена воля, и то воля за смърт. Говореше се, че тя ще убие онзи, който твърди, че я притежава. Говореше се, че никой мъж не може да я покори. Шузо Фучида щеше да е първият, опровергал легендата.

И скоро щеше да изкове своя собствена легенда. Две Иназума. Никой досега не беше притежавал едновременно две саби. Дори самият майстор Иназума никога не бе застъпвал две от своите творения; говореше се, че ги е изковавал едно по едно, посвещавайки им се като жрец, отдаден на своя бог. Единственото, което оставаше на Фучида, за да обезсмърти името си, беше да се сдобие и с втората сабя.

А сега тя се намираше толкова близо, че единственото, което можеше да го възпре, бе да остане в леглото, заслушан в прекрасната си певица. Той я погали по цялата дължина с два пръста и върховете им изтръгнаха пронизващи нотки, плъзгайки се по закалката й. Копнежът му по нея бе не по-малък от желанието му да има и другата сабя. Тя беше толкова близо. Жената, която я притежаваше, се намираше едва в другия край на града. Беше полицайка, нетипичен собственик на подобно съкровище, и проследяването на меча до нея се оказа значително по-трудно, отколкото си бе представял Фучида. Петнайсет години — и сега сабята беше на една ръка разстояние. При тази мисъл дишането му се ускори.

Но той нямаше да угоди на виещия глас в съзнанието си. Гласът, който го умоляваше, искаше от него да скочи от леглото, да се облече, да отиде веднага да вземе сабята. Фучида го накара да замълчи. Трябваше да бъде наказан за това. Щеше да прекара последната нощ сам със своето острие, една последна нощ със своята изключителна красавица, преди да доведе още една у дома си.

Убийството на полицайката можеше да почака до утре.

Това изобщо не можеше да се нарече добре обмислена операция. Детектив сержант Марико Оширо се прокле, че се бе съгласила да я поеме, прокле лейтенант Хашимото заради пенсионирането му и прокле новия лейтенант, че имаше един абсолютно добър план и го бе опропастил.

Марико щеше да предпочете да организира наблюдение на апартамента на заподозрения. В един жилищен блок имаше определен брой изходи за покриване, определен брой места, през които извършителят да избяга. Това се отнасяше най-вече до сградите, в които можеше да си позволи да живее някой дребен токийски пласьор, а Буцата Рьота определено беше от дребните. Марико можеше да види отражението му във витрината на ресторанта за ономияки , който се намираше точно под носа й. Дори от такова разстояние й се струваше, че той върви така, сякаш краката му не докосват земята. Държеше ръцете си кръстосани на гърдите, а едната му длан притискаше бузата му, сякаш се опитваше да прикрие някакъв нервен тик или мускулен спазъм.