Стив Байн: Дъщерята на меча

— Ами тя? — попита той.

Марико се обърна и погледна Саори в очите. После отвърна тихо и тъжно:

— Ще я отведа в клиниката за наркозависими. Отново. Освен ако не иска да бъде обвинена за съучастие в наркотрафик.

Обвинението нямаше да издържи, но Саори нямаше как да го знае. Тя погледна към Марико, след което отново заби поглед в пода.

— Хубаво — въздъхна полицайката. — Да вървим.

Утрешният разговор с майка й започваше да й изглежда все по-добре.

Шузо Фучида стигна до станция Хондогай с метрото, облегнат на бялата стена в дъното на вагона, така че никой да не се блъсне във вързопа, който беше преметнал през рамо. На Хондогай слезе последен и се вля в потока от пътници, който се спускаше надолу по бетонното стълбище. Рамо до рамо с униформени гимназистки и излезли по-рано от работа служители, той последва стадото към дългия коридор със светлокремави плочки, флуоресцентно осветление и рекламни плакати на алкохол, цигари и най-новите модели мобилни телефони на „Софтбанк“. Тунелът, който бе по-хладен от горната платформа, миришеше на дъжд и цигарен дим. Въпреки черния си костюм и бялата риза Фучида знаеше, че не може да бъде сбъркан със средностатистическия сарариман . Не носеше издайническия знак, вратовръзката. Косата на Фучида беше по-дълга, по-лъскава и с по-стилна прическа, отколкото биха позволили на корпоративните служители, а добре поддържаните му мустаци и къса черна брада бяха също толкова неприемливи. Освен това вместо куфарче той носеше вързоп с дължината и формата на пушка, увита в тъмносин плат.

И това, без да се споменават татуировките. Само някой близкостоящ би могъл да забележи факта, че устните му са малко по-тъмни от обичайното и че очите му са очертани с тъмни линии. Увлечението по мъжкия грим все още беше в разгара си, но очната линия на Фучида бе много по-фина от тази на метросексуалните, както и много по-болезнена. Фучида знаеше отлично, че тя му придава зловещ вид. Кожата му беше бледа и в комбинация с татуировките лицето му изглеждаше едновременно зачервено от ярост и застинало като на дебнещ тигър. Малцината, които разпознаваха същността на татуировките, потръпваха от страх. Плашеше ги самата мисъл за болката, и то без дори да са ги видели в цялото им великолепие.

Фучида излезе от тунела и се озова на хлъзгавото от дъжда кръстовище Йокохама; иззад сивите облаци се забелязваше идеалният бял кръг на луната, светофарът на пешеходната пътека проблясваше в синьо-зелено и монотонно припяваше кратката си мелодия. Никога не би се почувствал тук като у дома си. Беше твърде спокойно, твърде култивирано. Сградите се извисяваха в редици както навсякъде другаде, но всички бяха твърде ниски, уличното движение бе твърде слабо, а неоновите табели твърде малко. За разлика от местата, които Фучида редовно посещаваше, този квартал оставяше впечатлението, че в някои часове от деня тук всъщност дори е тихо. Той прекоси улицата заедно с останалите пасажери и докато вървеше, някакъв младеж го подмина забързано и блъсна с лакът вързопа, който Фучида носеше преметнат през рамото си.

С две бързи крачки Фучида го настигна и с едно сръчно и почти незабележимо движение изрита настрани крака на младежа, точно когато той се канеше да отпусне тежестта си върху него. Този маневра се използваше от учениците в гимназиите по цял свят — както и в джудото, откъдето го бе усъвършенствал Фучида — и младежът се просна по лице на пътеката, сякаш се беше препънал.

— Нека ви помогна — каза Фучида и докато коленичеше, заби коляно в нервния сплит в основата от вътрешната страна на бедрото на младежа.

По скъсаните над коленете дънки и прилепналата толкова плътно тениска, че през нея почти прозираше туптящото от страх сърце, Фучида предположи, че момчето е студент. То отвори уста, за да изкрещи или изругае, но погледът на мъжа го накара да се вцепени.

— Трябва да показваш повече уважение — заговори Фучида толкова тихо, че само хлапето можеше да го чуе. — Нещото, което нося, е много скъпо.

Момчето очевидно нямаше представа как да му отговори. Тонът на нападателя му беше невъзмутимо спокоен, в пълно противоречие с пронизващата болка, която то изпитваше в бедрото си. Устните му се изкривиха в гримаса, миришещият на цигари дъх излизаше накъсано и плитко, наситен с адреналин и страх.

— Знаеш ли какво щеше да се случи в миналото, ако се беше блъснал в меча на някой самурай? Щеше да те посече право там, насред улицата.