Стив Байн - Дъщерята на меча

Докато минаваше покрай заключената врата на арсенала, Марико почувства как бузите й пламват. Дори малките грешки, които бе допуснала, й се струваха огромни, а тя не познаваше достатъчно добре оръжейника, за да знае какви проблеми може да й създаде той заради един счупен тийзър. Макар да се гордееше с малкия си участък и със собствените си постижения в него, тук никак не й беше лесно. Непрекъснатото напрежение от желанието да се представи безупречно й тежеше като раница, пълна с тухли, и тук тя го усещаше по-силно откъдето и да било другаде. В някои дни имаше усещането, че ще потъне под тежестта му в мокрия пепеляв килим.

Понякога се питаше защо работи тук. Не в този участък, дори не и в Токийското столично управление — чудеше се защо изобщо бе останала в Япония. Английският й беше много добър; би могла да кандидатства за работа в Щатите или в Канада — на всяко друго място, по дяволите, само не и тук. Някъде, където единствената й грижа ще бъде да се представя като добро ченге и ще загърби всички женомразки простотии. Дните, в които се развличаше с мисли за напускане, й напомняха и за последното обещание, което беше дала на баща си. Казала му бе, че ще го накара да се гордее с нея. Преместването в другия край на света, изоставянето на майка й и сестра й, след като бяха изгубили толкова много — така едва ли щеше да успее да го накара да се гордее.

И въпреки това трябваше да признае, че имаше дни, в които самата тя се гордееше със себе си. Дори когато под натиска на напрежението й се искаше просто да захвърли значката си през прозореца, тя я поглеждаше и виждаше надписа ТОКИЙСКО СТОЛИЧНО УПРАВЛЕНИЕ НА ПОЛИЦИЯТА. Това беше най-елитната полицейска част в страната и тя се бе издигнала в тази част до детектив сержант. И това, разбира се, беше единствената причина за напрежението й. Достатъчно бе да се примири с позицията контрольор на платен паркинг и целият стрес щеше просто да се изпари. Имаше дни, в които си задаваше и тези въпроси: „Защо не я караш по-полека? Защо винаги трябва да избираш най-трудния път?“.

Марико така и не успя да намери отговора на този въпрос. Още в средното училище бе избрала бягането с препятствия, а не петдесетметровия спринт. В гимназията задълба още повече и избра триатлона. Всяко лято продължаваше да участва в триатлони. Без каквато и да е причина. Никой не беше длъжен да участва в триатлон. Вече никой не беше длъжен да участва в каквото и да било състезание. Никъде не го изискваха. Казваше си, че го прави, за да поддържа формата си, защото, ако знае, че я очаква поредното състезание, тя няма да си позволи да занемари тялото си, както бяха склонни да правят повечето полицаи. Но пък участието в триатлони имаше смисъл само защото беше ченге. Ами ако бе избрала шаха вместо пистата и полето? Ако се беше записала в някой компютърен клуб? Колко по-лесен щеше да е животът й? Щеше да е по-богата, щеше да се чувства по-комфортно, по-рядко щеше да получава наранявания, щеше да е по-нормална — и отегчена до дъното на душата си. Това беше целият смисъл на триатлона, както и на полицейската работа: макар и изморителен, трудният живот бе единственото й спасение от смъртоносната скука.

Марико сви вляво покрай кафемашината и електрическата кана и кимна на Мишима, който седеше зад бюрото си, подредил пред себе си листовете от доклада като карти за пасианс.

— Вътре ли е той? — попита тя.

— Да. Готов е.

Марико отвори стоманената врата и я затвори зад себе си. Буцата Рьота крачеше напред-назад покрай задната стена с оковани зад гърба ръце и когато тя хлопна вратата, той трепна стреснато. Поклони й се, отиде бързо до по-близкия от двата дървени стола и седна тежко в него. Досега Марико не го бе усетила, но мъжът смърдеше на кош с дрехи за пране.

Тя зае обичайното си място от другата страна на дългата маса, изработена също като столовете от висококачествено дърво, което напомняше на Марико за дървената мебелировка в училищната библиотека. Подобно обзавеждане нямаше да издържи дълго в стаите за разпит на полицейските участъци в Ню Йорк или Чикаго, но тук беше Токио и от заподозрените се очакваше да се държат доста по-цивилизовано.

Въпреки това Буцата изглеждаше доста наелектризиран. Пръстите му барабаняха в забързан ритъм по токата на колана му и въпреки че ако й предложеха, Марико нямаше да откаже да подремне, Буцата изглеждаше така, сякаш бе готов да се впусне в нов петдесетметров стремителен бяг. Тя плъзна ръката си в чантата и хвана дръжката на електрошоковата си палка „Чита“.