Стив Байн - Дъщерята на меча

— С какво разполагаш, Буца?

— А?

— Каза, че можеш да ми бъдеш полезен — уточни Марико. — Всъщност е така: ти си поредният арестуван, с когото мога да се похваля на моя лейтенант. Мога направо да те регистрирам и да си ходя, освен ако не ми предложиш нещо друго.

— Не. Разполагам с информация. Добра информация.

— Каква?

Буцата поклати глава, разклащайки щръкналата си руса коса.

— Няма начин. Първо искам да се договорим. Не ми се ходи в затвора.

— И на мен — кимна Марико. — Затова не обикалям наоколо с двайсет и два грама метамфетамини в джоба. Това означава обвинение за разпространение на наркотици, Буца. Освен това продаваше тая гадост на сестра ми, което ме изкушава да те сритам в топките и да те хвърля в най-гадния затвор, с който разполагаме. Така че говори, преди да размисля и да започна да ритам.

— Ами… — каза Буцата. — Добре. Говори се, че в града се е появил нов дилър. Все още не продава — само проучва пазара, ако се сещаш какво имам предвид.

— Това не е достатъчно. Мога да намеря дилъри под всеки капак на канализацията в Токио.

— Не и като този тип. Казва, че е дошъл да продава кокаин. Твърди, че ще връхлети Япония като Годзила и иска да разбере кой е готов да му стане пласьор.

Марико не го разкри по никакъв начин, но за един кратък миг почувства благодарност към Буцата Рьота. Досега той бе пораждал в нея само чувство на отвращение и желание за отмъщение, но това беше нещо голямо.

— Можеш ли да ми дадеш име?

— Не, но знам, че той движи с Камагучи-гуми.

— Друсан си, Буца. Якудза не се занимават с кока.

— Нали ти казах, че още не продава. Но съм сигурен, че организира мрежата.

Той я погледна очаквателно; на светлината на двете флуоресцентни лампи на тавана торбичките под очите му бяха придобили интересни оттенъци на лилавото. Марико си помисли за служебното си оръжие, за това как през четирите си години в полицията го бе вадила само веднъж и за това колко щеше да й хареса да го извади в този миг и да позволи на Буцата да огледа хубавичко дългото му дуло. Не беше хубаво да си мисли подобни неща. Не защото той не го заслужаваше — напротив, и това се отнасяше за всички останали като него — но тя искаше да го нарани заради онова, което бе причинил на Саори, а в крайна сметка вече знаеше, че единственият, който беше причинил нещо на Саори, бе самата Саори. Дори Марико да го застреляше още сега, Саори щеше да си намери друг пласьор.

Насочи пистолета в лицето му. Натикай го право в сивата му, изгнила уста и дръпни спусъка. С тези мисли се бореше тя, когато извади ръката си от чантата, пъхна я в джоба на сакото си и подаде на Буцата Рьота тънко снопче сгънати листове, прихванати от пластинката за закрепване на химикалката.

— Това е документацията за СИ. Знаеш ли какво е СИ?

— Да, но…

— Но какво? Предпочиташ обвиненията за притежаване на наркотици? За разпространение? Опит за бягство от полицай? Не ми се вярва. Според мен и двамата печелим, ако се запишеш като секретен информатор. Никога повече няма да продаваш метамфетамини; тези дни приключиха. Изборът ти сега е да започнеш да продаваш свирки, докато си в затвора, или да започнеш да продаваш информация на мен.

Раменете на Буцата увиснаха. Той разгъна листовете и разгледа най-горния.

— Така е по-добре — каза Марико. — Ето и правилата. Първо, ако отново те хванем да продаваш метамфетамини, ще приложим цялата строгост на закона. Ясно ли е?

Буцата въздъхна.

— Ясно.

— Второ, осигуряваш ни постоянен поток от информация, който води до арести. Ще започнеш да купуваш дрогата, а ние ще залавяме онези, от които я купуваш. Ще го правим така, че да няма никаква връзка с теб, за да не се превръщаш в мишена. Ясно ли е?

— Ясно.

— Три, ако дори само погледнеш сестра ми отново, няма да имаш удоволствието да видиш затвора отвътре. Аз лично ще се погрижа за всеки арест, който извършим, да се разчуе кой е задникът, който ги е изпял. Оттам нататък е просто въпрос на късмет кой колега е направил точния залог: дали ще намерим тялото ти в пристанището или разпиляно по линията на метрото. Ясно ли е?

— Аха.

— Добре. — Марико застана пред огледалото в стаята за разпити и оправи сакото и косата си. — Що се отнася до кокаина — добави тя на излизане от стаята, — следващия път искам да имам име или ще си носиш последствията.

— Оки.

Изглеждаше като хлапе, което току-що е разбрало, че в края на краищата няма да получи кученце. Марико от своя страна не можа да сдържи усмивката си. Кокаин. От самия Камагучи-гуми. Това беше колосално — ужасно, но колосално. Първите думи, които новият лейтенант щеше да чуе от устата й, щяха да бъдат за нещо, което обещаваше да се превърне в най-големия наркотичен удар на годината. Може пък да започне да гледа на нея по-сериозно. Може дори да отдели нужните хора и средства, които случаят заслужава. Тя разполагаше с два месеца да го приключи — два месеца, преди да изтече стажът й и да решат дали да одобрят молбата й за кандидатстване в отдел „Наркотици“. Два месеца не бяха кой знае колко време, но Марико знаеше, че с подходящия началник и точната подкрепа щеше да се справи.