Стив Байн - Дъщерята на меча

Не, помисли си тя. Един меч. Почти откраднат меч. Предполагаем опит за кражба на меч. Случаят не само не беше свързан с наркотици, но Ко дори не я бе пратил да разследва престъпление . Това беше прекратен престъпен акт, възможен вариант на престъпление.

Тя взе метрото до дома на Ямада. Би могла да вземе някоя от полицейските коли и да отиде с нея, но дори това можеше да бъде прието като разхищение на полицейски ресурси, а Марико не искаше да рискува. Тя също можеше да бъде търпелива. В участъка имаше много полицаи, с времето Ко щеше да става все по-зает и тогава Марико щеше да разбере дали слухът му е толкова остър, колкото твърдеше.

Пътуването до Мачида й отне почти час; колкото повече се отдалечаваше от центъра, толкова сградите край линията ставаха все по-ниски и дори по-малки. През първите петнайсет минути във вагона имаше толкова малко хора, че Марико дори успя да отлепи лактите от ребрата си, а скоро вече можеше да вижда и до другия край на кабината. Докато чакаше на платформата за прехвърлянето, тя успя да проведе телефонно обаждане, от което научи, че участъкът на Мачида беше малък, че наскоро единственият им детектив се бе пенсионирал и че все още не са му намерили заместник. Става все по-добре, помисли си Марико. Сега го играя заместващ в разследването на едно почти престъпление.

Не за пръв път ужасно й се прииска лейтенант Хашимото да не се бе пенсионирал. Не че имаше кой знае какъв избор. Също като Марико човекът нямаше представа как да върши нещата половинчато. Двайсет и шестте години осемдесетчасова работна седмица си бяха взели своето, докато накрая той не припадна в кабинета си и не се събуди в болницата, а над него се бе надвесил лекар, който му казваше, че се е разминал на косъм с кароши . Докато влакът тихо потракваше, Марико си мислеше колко е странна тази дума. Кароши : смърт от преумора. Какво говореше за японската култура наличието на специална дума за това? Как може да оцелее едно общество, в което толкова много хора се преработват до смърт, че то не е имало друг избор, освен да измисли специална дума? Американците нямаха нищо такова — но пък съществуването на термина drive-by shooting 4 беше също толкова болезнено обяснение за тяхната култура. Само на място с нестихващи прояви на насилие хората измислят лексика, която разграничава този вид престрелка от онзи вид престрелка.

И Марико бе избрала земята на кароши пред земята на стрелбата от автомобил. Какво говореше това за самата нея? В избора й да предпочете самоубийството пред безразборната стрелба имаше нещо толкова класически японско. Някога самураите са спорели дали има някаква чест в това да спечелиш битка чрез прибягването до огнестрелни оръжия. За разлика от меча или стрелата куршумът на мускета улучва произволно, а честта повелява на истинския последовател на Бушидо да убива само използвайки собствения си талант. По-добре да се умре чрез сепуку, казвали някои, вместо да се обяви безсъдържателна победа чрез огнестрелни оръжия. Разбира се, онези, които го твърдели, били сред десетките, паднали пронизани от мускетните куршуми.

От време на време хората отново подхващат разговор за духа на самурая. Марико се чудеше дали го носи в себе си, или всичко е било просто проява на чиста упоритост. Не — упоритост плюс желанието да издържи повече от съперника. Много я биваше в тази част. Това бе единственият начин да победи подобните на Ко — тя щеше да прояви по-голяма издръжливост от него. Щеше да издържи повече, дори това да я убиеше.

Марико установи, че не изпитва удоволствие нито от сияещото слънце и безоблачното небе, нито от зеленината на Мачида, която бе много повече в сравнение с центъра на града. Бледосинята папка в лявата й ръка все още миришеше на цигарен дим. Тя я отгърна, за да потърси адреса на Ямада, и после с лекота откри къщата.

Ясуо Ямада, на осемдесет и седем години, пенсионер, живее сам. Няма полицейско досие. Каквото и да бе работил преди пенсионирането си, очевидно беше достатъчно доходоносно, за да си позволи да си купи собствен дом — лукс, за който Марико можеше само да мечтае. Вероятно бе вдовец и талантлив градинар, защото, когато стигна до дома му, тя го откри да отрязва една огромна розова хризантема от храста, който растеше до предната веранда.

— Ямада-сан?

Старецът се обърна и се усмихна. Косата му беше подстригана късо с машинка и под слънчевите лъчи сияеше като милион мънички иглички сребриста светлина. Той беше коленичил на земята — цветчето, което бе отрязал, се намираше на най-ниските клончета на храста — но въпреки това тя забеляза, че има лека гърбица. Носеше панталони и пуловер с цвят на чай с мляко, а лицето му беше обсипано със старчески петна. Марико никога не бе виждала толкова набръчкана кожа, колкото тази на ръцете и лицето му.