Стив Байн - Дъщерята на меча

— О, здравейте — каза той.

— Аз съм детектив сержант Оширо от Токийското столично управление на полицията. Искам да ви задам няколко въпроса във връзка със скорошния опит за кражба. Можете ли да ми отделите няколко минути?

— Разбира се. Влезте, моля.

Той й даде знак с кимване на главата и тръгна към входната врата, стиснал в ръката си ножиците и хризантемата. Сега, когато вече беше изправен, тя установи, че е по-нисък, отколкото бе очаквала — не повече от десетина сантиметра по-висок от нея. Гърбицата отнемаше част от височината му. Краката му внимателно търсеха стъпалата, което изненада Марико, защото той се беше изправил сравнително пъргаво и изглеждаше доста здрав за възрастта си. Едва когато стигна до вратата, тя разбра защо се бе движил толкова бавно. Той бръкна в джоба си, за да извади ключа, и след като го намери, се наведе толкова ниско напред, че лицето му се озова на един пръст разстояние от дръжката на вратата. Едва тогава успя да вкара ключа в ключалката.

— Официално сляп ли сте? — попита Марико.

— Май не сте от деликатните, инспекторе.

Марико усети как се изчервява.

— Не, сър. Моля да ме извините. Баба ми също е почти сляпа. Все още се занимава със сашико , но следва шаблона с опипване.

— Аха. Моят лекар казва, че в някои случаи е по-добре да оставям пръстите ми да виждат вместо мен, но аз предпочитам да използвам очите си, докато все още мога. Моля, влезте. Да поседнем.

Домът на Ямада представляваше отломка от миналото. Подът на фоайето му, в което все още имаше ниско дървено рафтче за обувки, беше по-нисък от останалата част на къщата. Единствената мебел във всекидневната му бе широка маса, чиято височина стигаше до под коленете, обградена от четири сиви забутона . Подът беше покрит с татами, стените — с книги, а единственият електрически уред, който се забелязваше наоколо, бе куполообразната лампа. Дори осветлението беше сравнително скорошна придобивка за дома, ако се съдеше по мазилката на тавана — една права линия с почти същата текстура като на останалата му част, водеше от лампата до стената, показвайки откъде минаваше новата жица. В стъкления балон на лампата се забелязваха мъртви насекоми, но рафтовете бяха грижливо забърсани, а по сивите възглавници не се забелязваха никакви петна. Стаята миришеше на татами и стара хартия. В другия й край шумно тиктакаше часовник.

Марико каза, че предпочита да остане права, но Ямада настоя, така че тя събу обувките си, влезе във всекидневната и се настани на един забутон . Ямада й заговори от кухнята, където приготвяше чая.

— Той дойде за меча снощи — каза възрастният мъж. — С кола, ако това има значение. Беше малка, ако се съди по звука на двигателя й.

Марико си записваше всичко, повече по навик, ако не друго.

— Защо смятате, че човекът е дошъл за меча?

— Не се сещам за друго, което си заслужава да бъде откраднато — отвърна Ямада, влизайки в стаята, стиснал поднос с двете си ръце. На подноса имаше две чаши за чай — традиционни, без дръжки — димящо чайниче и голямата розова хризантема. Ароматите на чая и цветето се смесваха в прекрасно благоухание.

Марико нямаше навика да противоречи на свидетелите или жертвите по време на разпит, но не можа да не си помисли, че един меч със сигурност не си заслужава да бъде откраднат. За какво му е на човек меч в двайсет и първи век?

Но тя не произнесе мислите си на глас. Вместо това попита:

— Може ли да видя меча, сър?

— Първо чая — каза Ямада. Ръцете му с лекота намериха чашата и дръжката на чайничето — дали ги виждаше, или просто бе запаметил мястото, където ги беше поставил? — и той напълни догоре с бледозелен чай двете малки чашки.

Марико сръбна от своята. Докато пиеха, тя му задаваше обичайните въпроси: По кое време е пристигнала колата? Какво се е случило след това? Човекът проникнал ли е в къщата, или просто е направил опит да влезе? Можете ли да опишете човека? Сам ли беше той или тя?

Ямада отговори на всички въпроси, макар Марико да усещаше, че мъжът крие нещо. Опита се да перифразира въпросите, да ги представи от различен ъгъл, но не успя да преодолее резервираността му. Не можеше да прецени дали старецът умишлено прикрива нещо, или всичко се дължи просто на различията във възпитанието на поколенията.

Накрая стигна до заключението, че Ямада е традиционалист. Масата в стар стил и възглавниците, липсата на каквато и да е стереосистема или CD плейър, татамито на пода: всичко това напомняше за едни отминали времена. Ямада не разкриваше доброволно нищо, за което не бе попитан, и не всичко от онова, за което беше попитан, но Марико предположи, че причината е принадлежността му към по-старото поколение, което все още вярваше в светостта на мълчанието.