Стив Байн - Дъщерята на меча

— Разбира се, сър.

— Повече от моите?

Марико мразеше риторичните въпроси. Мразеше и хората, които ги задаваха, а още по-неприятно й беше, когато те седяха и я гледаха втренчено в очакване на отговора й. Накрая тя завъртя очи и отвърна:

— Не, сър.

— И защо не?

Отново риторичен въпрос.

— Защото вие сте работили в полицията много по-дълго от мен. Сър.

Ко й се ухили противно. Въпреки всичките години, които бе живяла в Щатите, Марико така и не бе успяла да разбере какво точно имаха предвид под мръснишка усмивка и се зачуди дали не ставаше дума точно за това. Във всеки случай снизходителното му подхилкване пораждаше у нея желание да натика лицето на Ко в купчина мръсотия.

— Тези твои контакти сред борьокудан — произнесе той с тон, още по-пренебрежителен и от усмивчицата, — те споменаха ли нещо за предстояща експанзия на търговията с кокаин?

— Все още не, сър.

— Нито пък моите. А както самата ти каза, моите са доста по-обширни от твоите, нали ? Ще ми простиш, ако вместо думите на някакъв отчаян наркоман, който си успяла да накараш да пропее, приема на сериозно тяхното мълчание.

— Сър, ако някой самотен якудза се опитва да си изгради по-голяма империя, останалите борьокудан нямаше да знаят за това…

Ко махна презрително с ръка.

— Забрави. Дори фактът, че ти е дадена възможност да кандидатстваш за отдел „Наркотици“, е пълна глупост. Трябва да си знаеш мястото. Пусни си по-дълга коса. Приличаш на лесбийка.

— Престъпниците могат да сграбчат дългата коса.

Той продължи да говори, сякаш тя изобщо не си беше отваряла устата.

— Не ти ли стига, че са те направили сержант? Не ти ли стига, че си единствената жена детектив в Токио? Като стана дума за това, ти си единствената жена детектив, за която изобщо съм чувал, а аз нося значката от двайсет и две години. Освен това си практически гайджин . Щеше да извадиш късмет, ако дори си намереше работа да бършеш маси в тая страна. Ти си чужденец в собствената си родина, Оширо. Човек би си помислил, че ще си доволна от онова, което имаш. — Той изпръхтя още две струйки дим към бюрото си. — Сержант и детектив след само четири години в службите! Просто не ми го побира акълът как си успяла да стигнеш дотук.

— Аз съм добро ченге, сър. Така успях да стигна чак дотук.

— Това не е редно. В администрацията, да, бих го приел. Дори във висшата администрация. Няма да е нещо невиждано; сигурен съм, че можеш да пишеш на компютър не по-зле от останалите. Но ако зависеше от мен, единствената ти работа в този участък щеше да бъде да сервираш на останалите от нас кафе и чай при поискване. Повярвай ми, при първия повод веднага ще ти дам да вършиш точно това.

Лицето на Марико вече се потеше, но не заради топлината, която излъчваше радиаторът, а от гняв.

— Хайде, давай — подкани я Ко, срещайки погледа й през мъглата от дим. — Кажи нещо. Дай ми причина да те понижа. Или пък недей. Аз съм търпелив. В очите ти може и да съм някакъв шантав дъртак, но слухът ми е остър. А в този участък това е достатъчно.

Марико стискаше зъби, свила устни в тънка линия.

— Не очаквайте да чуете каквото и да било — рече тя. — Ще продължа да се държа като добро момиче. Сър.

— Може би. А може би не. Единственото сигурно нещо е, че докато управлявам аз, ти „Наркотици“ няма да видиш. Ще си отслужиш остатъка от стажа, след което ще се погрижа да ти откажат прехвърлянето и до края на кариерата ти ще ти давам само незначителни имуществени престъпления. И тъй като с малко повече практика ще успяваш да се справяш с тях… — Той измъкна светлосиня папка от средата на купчината документи и я хвърли пред себе си на бюрото. Въздушната струя, предизвикана от движението, разнесе бялата пепел от пепелника му. — Поемаш случая Ямада. Някакъв старец, който живее близо до Мачида. Твърди, че някой се опитал да му открадне меча.

— Сър, независимо дали ви харесва или не, на мен ми остават още осем седмици в „Наркотици“, преди да започнете да ми прехвърляте скапаните случаи. Дотогава съм в правото си да се занимавам със съответните арести, свързани с дрога.

Мръснишката усмивка отново се появи.

— Специална молба от полицейското управление на Мачида. Упълномощават ме да избера, който ми хареса. Днес извади късмет.

Марико не отвърна нищо. Просто взе папката и излезе от стаята.

Мечове, помисли си Марико. Проявите на насилие от борьокудан се разрастват, имаме мъртва полицайка и никакви следи към това кой я е убил, кокаинът заплашва да ни връхлети като тайфун, а моята основна задача са някакви откраднати мечове.