Стив Байн - Дъщерята на меча

Докато Ямада я водеше нагоре по стълбите към спалнята, където държеше меча, Марико забеляза, че в къщата няма телевизор. Не беше необичайно слепите хора да имат телевизори в дома си — баба й имаше — но Марико заподозря, че този мъж не е изхвърлил своя, когато зрението му се бе влошило. По-вероятно беше, помисли си тя, никога да не бе притежавал телевизор. В къщата например не се виждаше нито едно очевидно място, където да е стоял, секция или стойка, които сега да се използваха за нещо друго, а силно тиктакащият часовник във всекидневната й подсказваше, че дори след като беше почти напълно ослепял, Ямада все още пазеше нещата, които не би могъл да използва повече. И най-вече според нея бе невъзможно някой да е прочел толкова много книги, ако прекарваше някакво време пред малкия екран.

Ямада нямаше дори компютър, което не беше чак толкова изненадващо — бабата на Марико също нямаше — но въпреки това Марико бе шокирана, защото не можеше да си представи живота си без компютър. Поредната разлика между поколенията, предположи тя.

— Ето го — посочи Ямада. Спалнята също миришеше на покрити с татами подове. Леглото не беше разтегателен диван в стар стил, както бе очаквала, а по-скоро модерен матрак върху висока до бедрото рамка. По-лесен за лягане и ставане, предположи тя. Над леглото, върху едно черно лакирано рафтче, лежеше мечът.

Мъжът отиде до него, свали го от стената и й го подаде. Оръжието беше изненадващо тежко и много по-голямо, отколкото бе очаквала. Но пък досега тя никога не бе държала в ръцете си истински меч. Беше ги разглеждала при обиколките на музеи и замъци като дете, разбира се, и всъщност винаги бе искала да отвори стъклените кутии и да ги вземе. Чувстваше се странно с оръжието в ръце, сякаш момичешката й фантазия бе оживяла. Една мъничка частица от нея се чудеше какво ли разкриваше това за нея. Детската фантазия на Саори беше да има пони.

— Извадете го от ножницата — каза Ямада.

Тя се подчини, оставяйки излъсканата, обвита с шнур ножница върху матрака. Голата стомана отразяваше всичко в стаята, като изкривяваше и разтягаше образите. Марико трудно можеше да си представи да се бие с него, но веднага щом мисълта се появи в главата й, тя осъзна колко лесно би било да се разсекат кости и мускули с толкова голямо острие. И естествено самураите, които са се сражавали с подобни оръжия, несъмнено са били много по-едри от петдесетте килограма и сто шейсет и петте сантиметра на Марико. Мечът едва ли им се е струвал чак толкова голям.

— Впечатляващо — отбеляза тя, претегляйки го на ръка.

— Така трябва да е. Той управлява силите на съдбата.

Младата жена не можа веднага да проумее думите му.

— Силите на съдбата?

— Точно така.

— Сър, да не би да твърдите, че този меч е вълшебен?

— И така може да се каже.

Марико го прибра в ножницата му.

— И това е причината крадецът да иска да ви го отнеме?

— Но разбира се.

— Естествено. — Тя не си направи труда да върне меча обратно на рафта му, просто го остави на леглото. — Казахте, че всъщност не сте видели крадеца да влиза в къщата?

— Вече не виждам добре, инспекторе.

Марико се обърна към стълбите.

— Мисля, че приключихме тук, сър. Ще ви съобщя, ако изскочи нещо.

— А, инспекторе — извика той след нея, — ако това ще помогне при разследването ви, този меч струва много пари.

— Защото контролира съдбата?

— Не. Защото е на почти деветстотин години.

— Аха. Ще ви се обадя, сър.

Напусна дома на стареца, свивайки и разпускайки юмруците си, като непрекъснато си повтаряше, че това е единственият начин да победи Ко. Трябваше да издържи повече от него. Той щеше да я засипва с подобни боклуци и тя щеше да търпи, докато боклукът му не свършеше.

И Марико адски силно се надяваше да свърши скоро.

Над хълмовете се спусна тишина. Оранжеви и златисти есенни листа мързеливо се ронеха по земята, все по-малко оставаха неподвижни по клоните. Едно от тях падна върху лицето на господаря Осаму Канаяма; бледността му рязко контрастираше с ярката червенина на листото. По-голямата част от кръвта му вече бе обагрила земята в поток от тъмноалено. На гърба му зееше страшна рана, дълбок разрез от лявото рамо до десния хълбок, а лицето му все още беше разкривено в налудничавата озъбена маска от битката.

— Никога досега не съм виждал подобно нещо. — Все още дишащ тежко, Тоширо Сайто гледаше падналия си командир, а кръвта барабанеше по тъпанчетата на ушите му в поддържан от адреналина ритъм.