Стив Байн - Дъщерята на меча

Огледа със смръщени вежди двете цуба , кръглите метални предпазители на двата меча; размяната им щеше да отнеме повече време, а и не разполагаше с нужните инструменти. Измамата нямаше да е пълна. Но пък не беше и нужно. Нямаше причина някой да оглежда меча, който Сайто носеше по пътя към дома. Ако останалите изпитваха поне капчица лоялност към господаря си, мъката заради безчестната му смърт щеше да засенчи всички останали грижи.

Щом омота дръжката и ножницата на Красивата певица, Сайто набързо уви около меча си оранжево-жълтия шнур, който бе взел от господаря Канаяма. Маскирал двете оръжия, той препаса великолепния трофей на Канаяма около кръста си, а остави стария си меч на покойния господар. Едва тогава чу приближаващите се откъм хълма гласове. С едно безшумно движение Сайто се изправи на крака и извади меча на Иназума. Безподобното острие проблесна, когато отдели главата от тялото на Канаяма. Кръв почти нямаше, защото по-голямата й част вече беше превърнала пръстта в червена кал, но Сайто така или иначе почисти внимателно новото си оръжие. Когато разсече въздуха с острието, преди да го прибере в ножницата, то наистина запя с пронизителен, едва доловим, но въпреки това незабравим глас. Незнайно как Сайто веднага разбра, че тази песен имаше и думи, и в този момент в съзнанието му се появи посмъртното стихотворение на господаря му:

— Идеално е — обяви по-късно Накадай, когато Сайто му изрецитира стихотворението. — Да, самият господар нямаше да се справи по-добре. Жалко, че е самата истина.

— Какво? — Сайто погледна към приятеля си, внезапно осъзнал, че Накадай е проговорил. Свистящата песен на сабята все още ехтеше във въздуха, заглушавайки всичко останало.

— Животът на господаря — отбеляза Накадай. — Не може да не си го забелязал. Той беше слънцето, засенчен точно когато бе достигнал върха в уменията си. Или си написал стихотворението по-добре, отколкото самият ти си очаквал?

— Не… то само се написа.

Накадай се засмя.

— Какво пък, може да си получил просветление. Сигурно трябва да си обръснеш главата и да постъпиш в манастир. — Накадай отново се изкиска, но Сайто настръхна при мисълта, че може да загърби оръжията си и ранга на самурай. Въпреки това се засмя насила.

Двамата се споразумяха да издигнат клада за тялото на Канаяма край гората, защото беше възможно след отнасянето му у дома господарят Ашикага да не им позволи да му устроят погребение. Какъвто и демон да бе обсебил господаря им в последните му дни, през по-голямата част от живота си Канаяма беше непобедим воин и се радваше на непоклатимата лоялност на подчинените си.

Слънцето вече залязваше по времето, когато успяха да съберат нужното количество дърва, защото, за да превърнат костите на своя господар в пепел, им беше нужна топлина, каквато обикновено се постига само в огнището на ковачницата. По предложение на Сайто мечовете на Канаяма щяха да изгорят заедно с тялото му. Той заяви, че господарят му е заслужил поне тази чест. Накадай бързо се съгласи — ако историите за призраци бяха истина, рече той, значи те ще направят истинска услуга на света, когато предадат на пламъците меча на Иназума. В ярката светлина на среднощната клада като че ли никой не забеляза различната цуба на меча на господаря Канаяма и никой не обърна внимание, че оръжието на хълбока на Сайто носи предпазителя на меча на покойния.

Това не е безчестие, каза си Сайто. Самураят трябва да превърне себе си в жив меч. Както господарят не жертва с леко сърце верните си самураи в битка, така и самураят не може да позволи с леко сърце да бъде унищожен един забележителен меч. Не, помисли си той. Това изобщо не е безчестие.

Господарят Джиндзаемон Ашикага Овари-но-ками бе колкото могъщ, толкова и страховит. Никой не оспорваше властта му над Овари; всичките му разумни врагове вече бяха решили, че е по-добре да изчакат стария тиран да умре, с надеждата, че наследникът на Ашикага няма да е надарен със същата демонична смелост като бащата. Наистина областта Овари беше апетитна земя и всички съседни феодали копнееха да я изтръгнат от контрола на Ашикага. Полуострови ограждаха дълбокия й тесен залив от всички страни и го превръщаха в пристанище с естествена защита от често връхлитащите тайфуни. Планините, които се издигаха на север и на запад, осигуряваха допълнителна защита срещу заплахите от военно естество. Равнините на Овари даваха богата оризова реколта, което правеше областта още по-изкусителна плячка. Армията на Ашикага бе много по-малобройна от силите, които командваха враговете му. Но след като планините и морето защитаваха фланговете му, Ашикага можеше да съсредоточи ограничената си военна мощ върху защитата на източния фронт, което не представляваше особена трудност за такъв изкусен генерал.