Стив Байн - Дъщерята на меча

Курихара нададе пронизителен вой. В него отекнаха ужас и отчаяние — може би заради едновременното осъзнаване, че никога повече няма да проходи и че същият меч, който я бе осакатил, щеше да я убие на мястото, където лежеше. Странно е да се притеснява и за двете неща, помисли си Фучида — едва ли някой на прага на смъртта ще започне да се тревожи да не остане сакат — но широко отворените й очи се стрелкаха от мъртвите й нозе към окървавената стомана.

Втори писък само щеше да навреди, затова Фучида я изрита в гърдите.

— Има и други начини да ви попреча да извикате — заяви той, коленичейки до нея. — Бих могъл да пронижа някой от дробовете ви. Но тогава няма да можете да ми кажете кой купи меча. Ще се наложи да ви карам да ми го напишете някъде или нещо подобно, а не ми се иска да ви причинявам допълнителни неудобства след всичко, което преживяхте тази вечер.

Тя изхлипа през накъсаното си дишане, вкопчила ръце в диафрагмата си. Лицето й беше станало пепеляво; очилата й се бяха изкривили под странен ъгъл, защото при падането рамката им се бе счупила.

Не му се наложи да я наранява допълнително, за да научи името, което му трябваше. Първата му мисъл, след като го чу, беше: „Това лукаво копеле. Да крие меча от мен толкова дълго време — ти хитро, хитро копеле“.

Фучида погледна към Курихара. Жената изглеждаше ужасно състарена, макар само допреди минута той да бе предположил, че двамата са на една възраст. Беше пребледняла, лицето й бе сбръчкано от страх и болка, тялото й се бе смалило.

Накрая не беше сигурен дали я уби от съжаление, или за да й попречи да вика, след като той си тръгнеше. Сигурно нямаше значение. Смъртта си беше смърт.

Участъкът представляваше тънка двуетажна колона, изсечена в търбуха на дванайсететажния правителствен център. Сградата бе построена през първите следвоенни години, от бетон вместо от стомана и стъкло — сплескан малък пясъчен замък в сравнение с лъскавите небостъргачи, които го заобикаляха. Полицейският участък на Марико заемаше около една петдесета част от общата квадратура на сградата. Останалата част от комплекса се поделяше между пощенска станция, данъчната служба на административния район и офисите на множество също толкова смъртоносно отегчителни служби: инспекторат и издаване на строителни разрешителни, нарушаване на правилата за паркиране, обществени офиси, отдел за паркове и отдих. Полицейският участък преминаваше точно през средата на първите два етажа — от живия плет пред правителствения център до тясната уличка, отделяща комплекса от задната стена на съседната офис сграда, която се извисяваше четирийсет етажа над него.

Предвид ограниченото пространство, в участъка не можеха да вършат кой знае какво, но Марико така или иначе се гордееше с него. Разполагаха само с една стая за разпит, една килия за задържани, която трудно можеше да се определи като такава — всъщност представляваше просто обикновено сервизно помещение от пенобетон с подсилена врата — и единственият начин да се сдобият с допълнително пространство беше да преустроят целия втори етаж, в който се помещаваше архивът, веднага щом отделът се цифровизираше. От килима с цвят на мокра цигарена пепел имаше още какво да се желае, както и от болезнено яркото осветление, но след преустройството на горния етаж Марико и останалите сержанти щяха да разполагат със собствени кабинки. Марико бе забола на стената няколко семейни фотографии: кльощавата Саори на дипломирането й в гимназията, когато вече показваше признаци на злоупотреба с метамфетамини; майка им, която се хили над тортата за петдесетия й рожден ден, покрита с глазура във формата на хилка за пинг-понг; баща й, сложил двете си малки момичета на коленете, като тримата правят знака на победата. Само последната беше сложена в рамка; това бе единствената снимка, която си бяха направили по време на престоя им в Щатите, единствената негова снимка, преди той да се разболее, която притежаваше Марико.

В участъка бе останало само едно малко отделение за улики, на приземния етаж, точно до арсенала с тесните рафтчета за пистолети и самотната кутия с деветмилиметрови патрони. Марико щеше да остави там и своя електрошоков пистолет, ако уж нечупливата му пластмаса не се беше пръснала на парчета от удара в цимента, след като бе отскочил от тила на Буцата Рьота. Тя нямаше представа колко струва един тийзър, но беше сигурна, че ще разбере, щом види удръжките от следващата си заплата.