Стив Байн - Дъщерята на меча

Фучида остави на хлапето достатъчно време да се огледа, за да се убеди, че наистина лежи насред улицата. После хвана ръката му и я изви зад гърба.

— Представи си как те убивам само заради това, че се блъсна във вързопа ми.

Притискайки извитата ръка към гърдите си, за да не я забележи някой друг, Фучида я дръпна силно, принуждавайки момчето да се изправи на крака. То прояви достатъчно здрав разум, за да не извика.

— Сега ще те пусна — заяви Фучида. — Ако само се обърнеш назад, за да ме погледнеш, ще откъсна ръката ти и ще ти я натикам в устата. Ясен ли съм?

Момчето кимна, както би направил някой сгащен в ъгъла заек. Фучида пусна жертвата си и продължи да върви напред, оглеждайки близките пешеходци с крайчеца на окото си. Те вървяха, замислени за своите си работи, потънали в блажено неведение за онова, което се бе случило току-що.

Фучида забеляза жилищния блок, който търсеше, висока, еднообразна бяла сграда, наподобяваща пирамида от тераси. Тя се извисяваше над едно футболно игрище и гледката на толкова много незаета земя накара Фучида да изпита безпокойство. В центъра на града такова голямо празно пространство щеше да струва трилиони йени.

Когато стигна до сградата, той установи, че входната врата се наблюдава от електронна охранителна система. Но късметът беше с него; от другата страна на вратата се чуваше засилващият се кух звук на потракващи по дървени стъпала токчета. Фучида се отдалечи на десетина крачки от сградата, обърна се и тръгна отново към вратата. Стигна до нея едновременно с жената, която слизаше по стълбите, и когато тя отвори вратата, той я дръпна към себе си в кавалерски жест. Усмихна й се, жената отвърна на усмивката му и след миг Фучида се озова вътре.

Сградата беше чиста, но обикновена, коридорът бе покрит с евтин мокет, стените бяха боядисани, вместо да бъдат облепени с тапети. Блокът беше точно от типа, в който би очаквал да живее полицайка, но не и място, което колекционер на антики би избрал, за да съхранява една Иназума. В Токийското столично управление на полицията едва ли работеха повече от шепа жени, така че смъртта на тази сигурно щеше да бъде забелязана веднага, но въпреки това Фучида щеше да й изтръгне сърцето, ако бе оставила втората сабя да ръждясва в тази мърлява дупка.

Апартаментът, който търсеше, се намираше на втория етаж. След като го намери, той почука по вратата с месинговото чукало. Чу стъпки на боси крака по килима. Вратата се отвори на един палец разстояние и го посрещна домашната миризма на варен ориз. Фучида видя част от лицето на жена, разполовено от лъскавата месингова верига за врата. Тя беше на неговата възраст, малко над четирийсетте, с една глава по-ниска от него, с големи очила и пълничка фигура. През процепа зърна тъмносинята пола и бялата риза на униформата й и реши, че скоро се е прибрала вкъщи.

— Мацумори-сан? — попита той.

— Всъщност е Курихара — отвърна тя, — но да, Мацумори е моминското ми име. Мога ли да ви помогна?

— Съпругът ви вкъщи ли е?

— Все още е на работа. За какво става дума?

— Ако не греша, вие сте внучка на генерал Кейчи Мацумори от Военното разузнаване през Втората световна война. Така ли е?

— Да. — Тя го изгледа предпазливо. — Познавам ли ви?

— Търся меча на дядо ви. Всъщност го издирвам отдавна. Доста време ми отне да ви открия. При вас ли е мечът?

Той чу как ръката й стисва силно дръжката на вратата.

— Отдавна го продадохме. Тук няма да намерите никакъв меч. Вървете си.

— Страхувам се, че не мога да го направя. Както вече казах, от доста време търся този меч. Искам да ми кажете на кого го продадохте.

— Ще се обадя на полицията — каза тя и босите й крака отстъпиха неспокойно назад.

Фучида свали от рамото си тънката синя чанта и измъкна от нея красивата си сабя. С едно рязко движение я извади от ножницата и замахна напред. Песента й се понесе във въздуха. Златистата верижка се разпадна на две увиснали половини. Фучида влезе в апартамента, затвори вратата с ритник, без да поглежда зад себе си, и тръгна след побягналата Курихара-сан.

С първия си замах посече гръбначния й стълб малко над таза.

Тя се срина на пода с безжизнени като въжета крака. По килима се разля тъмно кърваво петно. Ширината му бързо достигна тази на изтривалката. Фучида се наведе, измъкна телефона от ръката й, натисна бутона за прекъсване и пъхна мобилния апарат в джоба на панталоните си.

— Както сама виждате — рече той, — аз вече притежавам меч, но можете да ме смятате за колекционер. Ще се наложи да ми кажете къде да открия оръжието на дядо ви.