Стив Байн - Дъщерята на меча

Също като мнозина други в Токийското столично управление на полицията Марико бе изкарала курс по айкидо. Във възбудата си тя не можеше да си спомни нито една хватка. Сграбчи с длан твърдата, жълтеникавокафява коса на Буцата. Той продължи да тича. Тя спря.

В следващия миг Буцата се озова по задник на земята.

— Не мърдай! — нареди Марико, запъхтяна, докато опипваше с треперещата си потна лява ръка колана за белезниците.

Край тях премина един от последните модели тойота, от онези, които приличаха на бременна мацка на ролкови кънки. Една дъждовна капка тупна здраво Марико по главата. Тя я усети как се плъзва надолу през гъстата гора на късо остриганата й коса, оставяйки студена следа по тила към якичката на ризата.

Ниско надвисналите над главата й облаци сияеха в бяло по начин, възможен само в някой град с размерите на Токио. Всички сгради наоколо бяха еднакво високи, от по девет или десет етажа, които се губеха в мъглата. Единственото изключение беше търговският център, с покрива му, наподобяващ няколко успоредни редици от цици на манекенки, по който барабаняха тлъстите тежки дъждовни капки и вдигаха шум като нисколетящ „Боинг 747“, отказващ да напусне въздушното пространство на Марико.

Когато Мишима и Тойода се приближиха, повели окованата в белезници Саори, Буцата продължаваше да хрипти, стиснал здраво очи и оголил пожълтелите си зъби. Слънчевите очила, които се кипреха върху черната коса на Тойода, се бяха килнали на една страна, а Мишима бе развързал вратовръзката си и носеше сакото си метнато през рамо. Тълпа от зяпачи образува широк полукръг около Марико, като краят му свършваше рязко на границата между сухия и мокрия тротоар.

— Вярно ли е? — попита Тойода. — Тя сестра ли ти е?

Марико вдигна поглед към сияещото небе и куполите от плексиглас. Дъждовните капки блъскаха по покрива на търговския център, но громоленето им не беше и наполовина толкова силно, колкото ударите на яростно биещото й сърце.

— Предайте ми я — каза тя.

— Чакайте! — извика Буцата, когато Марико минаваше покрай него. — Мога да ви бъда полезен! Разполагам с информация!

— Естествено, че разполагаш — отбеляза Марико, после кимна на Мишима и Тойода да го отведат. Двамата мъже не помръднаха от местата си, погледите им прескачаха от Марико към Саори и обратно. — Мъжът, когото държите, е заподозрян — продължи тя. — Обикновено такива ги водим в участъка и ги регистрираме.

Бузестото лице на Мишима посърна, а Тойода я изгледа злобно, но накрая и двамата се подчиниха. Марико поклати глава. Нямаше представа какво трябва да направи, за да спечели уважението на тези момчета, но очевидно догонването на бягащ престъпник не беше достатъчно.

— Мико — обади се Саори, — трябва да ме измъкнеш от това.

Зъбите й бяха същите като на пласьора, сивкави на местата, където не бяха пожълтели. Беше отслабнала много от последния път, когато Марико я бе видяла; бузите й изглеждаха хлътнали, устните й тънки като на старица. Лицето й пламтеше, но не от срам; на него беше изписано само раздразнение.

— Вече не знам как да ти помагам, Саори.

Лицето с нездрав цвят придоби студено изражение.

— Шегуваш ли се? Ти какво, следеше ли ме? Тия момчета се появиха сякаш отникъде.

— Е, поне нещо е било свършено както трябва тази вечер. — Дори на нея самата смехът й прозвуча пресилено. — Мамка му, Саори, ако имаше поне някаква представа колко зле се развиха нещата, щеше да съжаляваш, че си тръгнала да си търсиш дрога.

— Не съм търсила дрога.

— Аха.

Марико хвана верижката, която свързваше белезниците на ръцете на Саори, и я поведе в посоката, където другите двама бяха отвели Буцата Рьота, към двете полицейски коли, които чакаха край складовата зона на търговския център. Мразеше да се оказва в подобно положение. Още откакто Саори бе започнала да употребява наркотици, Марико желаеше единствено да й помогне. Саори бе причината да поиска да я преместят в отдел „Наркотици“ — за да арестува задниците, които продаваха дрога на сестра й, да, но и за да се опита да разбере самата същност на пристрастяването. Ала единственото, което успя да разбере досега, беше, че преди да се възстанови, наркоманът трябва да стигне дъното. Дали да те арестува собствената ти сестра може да се смята за дъно? Дали Марико изобщо й помагаше така? Нямаше как да е сигурна.

Докато водеше Саори напред, тя установи, че търговският център се е напълнил с клиенти, предимно гимназистки, все още облечени в училищните си униформи; броят им като че ли се бе утроил през последните няколко минути. Есемесите ги бяха сбрали като магьосническо заклинание, което ги бе извлякло от всички ъгли на мола и ги бе притеглило на това място. От всички страни ги зяпаха осъдителни лица и поне десетина мобилни телефона бяха насочили мъничките черни очички на камерите си към великолепните сестри Оширо. До час всеки тийнейджър в Токио щеше да е получил снимка от приятел.