Стив Байн - Дъщерята на меча

Трябваше да откаже. По дяволите, трябваше да откаже. Искаше да си тръгне в мига, в който добрият план потъна в канала. Но нещо я бе задържало и тук не ставаше дума само за някакво смътно чувство за лоялност към лейтенант Хашимото. Майка й би казала, че когато някой човек се чувства подтикнат да направи нещо, това означава, че така е съдено да стане, но Марико не вярваше на тези глупости със съдбата. Тя беше детектив — вярваше в онова, което бе подкрепено от доказателства. Тогава защо не беше отказала, щом всички доказателства сочеха, че операцията ще се превърне в първокласно фиаско? Какво правеше този случай толкова специален?

Буцата крачеше напред-назад покрай ниското сандъче с цветя, поставено в средата на една от главните пресечки в открития търговски център. В него нямаше нищо специално. Нищо специално нямаше и в мястото. Скеле от метални профили вместо стени, като профилите бяха боядисани в същия бледосин цвят като дъното на плувен басейн. Отгоре беше монтиран покрив от прозрачни плексигласови куполи, гигантски версии на пластмасовите яйца, в които в близкото минало се продаваха чорапогащи. Под огромните половинки от яйца бяха окачени няколко редици флуоресцентни тръби, на чиято светлина всички предмети под тях хвърляха не по една, а по няколко застъпващи се сенки. На никой от екипа на Марико нямаше дори да му мине през ума да се нахвърли върху него в обществен търговски център. А и позицията на Буцата беше много добра, точно насред кръстовище, пълно с пазаруващи и обградено от милион малки пътеки между магазините. Дори да разполагаше с цял батальон, Марико пак нямаше да успее да заварди всичките му възможни пътища за бягство, а тъй като в операцията участваха само още двама полицаи, тя дори нямаше да успее да покрие и четирите основни изхода. Нещата изглеждаха така, сякаш Буцата Рьота и новият лейтенант Ко бяха на една и съща страна.

Ресторантът за ономияки до Марико се намираше в югоизточния ъгъл на кръстовището. Тя долавяше миризмата на сос хойзин и пържени скариди, която се разнасяше от него, и виждаше мършавото отражение на Буцата, което крачеше напред-назад пред собствената й сянка. Къси шипове увенчаваха образа й върху матираното стъкло — косата й беше все още мокра от дъжда, който валеше навън — и очите й изглеждаха напрегнати и изморени. Нищо чудно, помисли си Марико, като се има предвид, че провежда най-нескопосната тайна операция на всички времена, но бе успяла да потисне недоволството си още в зародиш. И без това хората в екипа й не я уважаваха; нямаше смисъл да подкопава авторитета си, като се унижава допълнително.

На около десетина метра надолу по западния коридор беше разположила един патрулен полицай на име Мишима, който седеше на пейката с две пазарски чанти, оставяйки впечатление за уморен дебелак, чакащ съпругата си. Тойода се намираше в северния коридор, в един магазин за слънчеви очила — където се вписваше идеално, тъй като тя никога не го бе виждала без чифт слънчеви очила, вдигнати върху късо подстриганата му коса. На двайсет метра от Тойода беше един от изходите на търговския център, който водеше към тъмна улица, с шумолящи по мокрия асфалт преминаващи автомобили. Налагаше се да разчита, че миналото му на футболен защитник ще му помогне да опази коридора, защото, ако Буцата стигнеше до улицата, залавянето му щеше да се превърне в абсолютен кошмар. Всяка неонова реклама в търговския център щеше да просветва в очите на полицаите й, а препускането им полузаслепени сред профучаващи автомобили изобщо не отговаряше на представата на Марико за печеливша стратегия.

Тя отново прокле Хашимото заради пенсионирането му. Защо не беше останал още една седмица? Прокле и себе си, че не бе избрала да се придържа към първоначалния план, дори това да означаваше да се примири с цялата гадост, която лейтенант Ко щеше да изсипе върху нея след това. По-добре да се откаже от операцията, вместо да се опитва да я осъществи некомпетентно.

Защо просто не се беше обърнала и не си бе тръгнала? Обичайният й отговор този път нямаше да свърши работа. Да, трябваше да се докаже на своя началник, но тя знаеше, че това щеше да се отнася до цялата й кариера. Да, първото впечатление беше важно, но това бе още по-важна причина да откаже да се занимава с този случай; имаше чувството, че лейтенант Ко я беше пратил на сигурен провал. И въпреки това го бе приела. Защо? За пореден път погледна към отражението си в търсене на отговор: Защо се беше изкушила да поеме тази операция?