Ким Едуардс: Дъщерята на пазителя на спомени

Март 1964 година

Няколко часа преди да започнат родилните болки, заваля сняг. Отначало само по някоя и друга снежинка политаше от схлупеното сиво небе в късния следобед, но после изви вихрушка и вятърът шеметно подемаше снежинките край широката веранда. Двамата стояха до прозореца, загледани във внезапните пориви на снежните талази, които се извисяваха и после се спускаха на земята. Отвсякъде светваха лампи, а голите клони на дърветата побеляваха.

След вечеря той събра кураж и излезе в мразовитата вечер за дърва от купчината, която бе струпал край гаража през есента, и запали камината. Кристалният мразовит въздух пощипваше лицето му, а по алеята към гаража вече бе натрупало близо педя над глезените. Насъбра цепеници, отърси ги от белите им калпачета и ги внесе вътре. Подпалките лумнаха начаса, а той приседна на килимчето и кръстосал крака, започна да притуря цепеници, загледан в танца на синкавите хипнотични пламъци. Навън снегът тихо и неспирно трупаше в мрака — искрящ и дебел, в нетрепващите овали светлина от уличните лампи. Когато се изправи и погледна през прозореца, колата им вече приличаше на заоблено бяло хълмче в края на улицата. Следите от стъпките му по алеята към гаража бяха затрупани и от тях нямаше и помен.

Отупа ръце от пепелта и седна на дивана до съпругата си, която бе вдигнала крака върху възглавници, кръстосала отекли глезени и подпряла книгата на д-р Спок на корема си. Погълната от четивото, тя разсеяно лизваше показалец при всяко отгръщане на страница. С нежни ръце, с къси и силни пръсти, тя леко и съсредоточено прехапваше долната си устна, докато четеше. Както я гледаше, изпита любов и удивление: че тя е негова съпруга, че бебето им, което трябва да се роди само след три седмици, скоро наистина ще се появи. То ще е първото им дете. Бяха женени едва от година.

Уви краката й по-плътно с одеяло, а тя вдигна поглед и се усмихна.

— Знаеш ли, открай време се питам какво ли е чувството… — рече тя. — Така де, как ли се чувства човек, преди да се роди. Ужасно е, че не помним нищо. — Разгърна пеньоара, вдигна пуловера под него и оголи облия си, твърд като диня корем. Прекара ръка по гладката му повърхност, а светлините от огъня затанцуваха по кожата й и хвърляха червеникавозлатисти отблясъци върху косите й. — Дали е като да си в огромен фенер? Тук пише, че светлината прониква през кожата и бебето вече може да вижда.

— Не знам — отвърна той.

— Как така? — засмя се тя. — Нали ти си лекарят!

— Аз съм просто ортопед — напомни й той. — Мога да ти разкажа как се оформят костите на зародиша и толкова. — Привдигна кракът й, крехък и отекъл в светлосиния чорап, и нежно започна да го масажира: силната кост на глезена, костите в средата на ходилото и на фалангите, скрити под кожата и плътно наслоените мускули като ветрило, което всеки миг ще се отвори. Дишането й изпълни тихата стая, от стъпалото й ръцете му се стоплиха и той си представи съвършената, тайнствена симетрия на костите. Бременна, тя му се струваше красива, но уязвима и под бледата й бяла кожа едва прозираха тънки сини вени.

Бременността й течеше много леко, без никакви лекарски ограничения. И въпреки това не я бе любил от няколко месеца. Сега му се искаше да я закриля — качваше я на ръце по стълбите, загръщаше я с одеяло, носеше й яйчен крем.

— Ама аз не съм инвалид — всеки път се противеше тя през смях. — Нито съм току-що излюпило се пиленце, дето си намерил на моравата. — Но вниманието му й бе приятно. Понякога се събуждаше и я наблюдаваше, докато спи — как потрепват клепачите й, как бавно и равномерно се надигат гърдите й, отметнатата й ръка, толкова малка, че може цяла да я побере в дланта си.

Беше единайсет години по-млада от него. За пръв път я зърна преди малко повече от година, на ескалатора в универсален магазин в центъра на града в една навъсена ноемврийска събота — беше тръгнал да си купи вратовръзки. Той бе на трийсет и три и наскоро бе дошъл в Лексингтън, Кънектикът, а тя изплува сред множеството като видение с руса коса, вдигната в елегантен кок, и проблясващи по шията и ушите перли. Беше с тъмнозелено вълнено палто, а кожата й бе гладка и бяла. Той се спусна към ескалатора и си запробива път нагоре сред тълпата, като се мъчеше да не я изпуска от поглед. Тя слезе на четвъртия етаж, където продаваха дамско бельо и трикотаж. Докато се опитваше да я следва сред щандове, отрупани с нежно проблясващи комбинезони, сутиени и дамски пликчета, една продавачка в тъмносиня униформа с бяла якичка го спря и с усмивка го попита какво желае. Пеньоар , рече той и се заозърта сред щандовете, докато не забеляза косата й, тъмнозеленото рамо и сведената настрани глава, която разкриваше извивката на врата й. Пеньоар за сестра ми в Ню Орлиънс. Разбира се, нямаше нито сестра, нито друг жив роднина.