Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

На паркинга на клиниката имаше една-единствена кола — сиво-синия „Феърлейн“ на сестрата — консервативен, практичен модел, но и по-нова от неговата. Бе извикал и нея. Спря пред входа и помогна на жена си да слезе. Сега, когато вече благополучно стигнаха кабинета, ги обзе весела възбуда и влязоха в ярко осветената чакалня, като се заливаха от смях.

Посрещна ги сестрата. Щом я зърна, разбра, че нещо не е наред. Сестрата беше с големи сини очи и бледо лице, може би на четиридесет или на двадесет и пет, и когато нещо не й се нравеше, по челото, точно между очите, се появяваше тънка вертикална бръчка. А сега бръчката бе там, докато им разказваше какво се е случило: колата на Бентли поднесла по затрупания път извън града, където той живееше, завъртяла се два пъти върху лед под натрупалия сняг и паднала в канавка.

— Значи казвате, че доктор Бентли няма да дойде, така ли? — попита съпругата му.

Сестрата кимна. Беше висока и толкова слаба и кокалеста, като че ли костите й всеки миг ще пробият кожата. Големите й сини очи бяха сериозни и интелигентни. От месеци се носеха слухове и закачки, че била влюбена в него. Прие ги чисто и просто за професионални клюки — досадни, но неизбежни, когато един мъж и жена без семейство работят рамо до рамо всеки божи ден. Но една вечер той заспа на бюрото си. Присъни му се, че е дете и си е у дома, а майка му нарежда проблясващи като скъпоценни камъни буркани с плодове на покритата с мушама маса под прозореца. Сестра му, петгодишна, равнодушно държи кукла в ръка. Мимолетен образ, може би спомен, но го изпълни едновременно с тъга и копнеж. Сега къщата е негова, но празна — опустя, когато сестра му почина и родителите му се преместиха, стаите, които майка му бе жулила до блясък, бяха запуснати и ги огласяше единствено прошумоляването на катерички и мишки.

Когато вдигна глава и отвори очи, те бяха насълзени. Сестрата стоеше на прага с разнежено лице. В онзи момент му се видя красива, леко усмихната, нямаше нищо общо с деловата жена, която работеше редом с него всеки ден, тихо и професионално. Очите им се срещнаха и на лекаря му се стори, че я познава — че и двамата се познават, че знаят безпогрешно абсолютно всичко един за друг. За миг нищичко не ги разделяше, това бе тъй всепоглъщаща близост, че той слисан застина. После тя цяла пламна и отмести поглед. Прокашля се, изопна рамене и каза, че е работила два часа извънредно и си отива. Дни наред погледите им не се срещнаха.

След това, подемеше ли някой закачка за нея, той се намесваше. Тя е чудесна сестра , казваше той, вдигнал ръка срещу майтапчиите, от почит към онзи споделен миг на общение. Никога не съм работил с по-добра. Това бе вярно и той се радваше, че работи с нея.

— А залата за спешни случаи? — попита тя. — Можете ли да я приготвите?

Лекарят поклати глава. Контракциите вече бяха на около минута.

— Бебето няма да чака — каза той, поглеждайки към жена си. В косите й се бяха разтопили снежинки и искряха като диамантена диадема. — На път е.

— Всичко е наред — стоически изрече тя. Гласът й прозвуча категорично, решително. — Докато той или тя расте, ще има да разправяме тази невероятна история.

Сестрата се усмихна, а бръчката между очите й все още си личеше, макар поизбледняла.

— Ами, да вървим — каза тя. — Да се погрижим да не ви боли толкова.

Той отиде в своя кабинет за престилка и когато се върна в кабинета на Бентли, жена му вече лежеше на гинекологичния стол, с крака в гривните. Кабинетът бе светлосин, с какви ли не емайлирани, бели и красиви инструменти от хром и блестяща стомана. Отиде до умивалника и си изми ръцете. Всяка негова клетка бе напрегната — съзнаваше и най-малката подробност и докато изпълняваше обичайната процедура, усети, че паниката му, заради отсъствието на Бентли, постихна. Затвори очи да се съсредоточи.

— Раждането започва — каза сестрата, когато той се обърна. — Всичко изглежда наред. Има десетсантиметрово разкритие. Вижте сам.

Той седна на ниското столче и посегна към меката топла кухина в тялото на жена си. Плацентата бе още цяла и през нея напипа главичката на бебето — гладка и корава като бейзболна топка. Неговото дете. Сега трябваше да е в някоя чакалня и да крачи напред-назад. В дъното на кабинета щорите на единствения прозорец бяха спуснати и когато извади ръце от топлото й тяло, се запита дали снегът още вали, смълчавайки и града, и околностите.

— Да — рече той, — десет сантиметра.

— Фиби — рече жена му. Лицето й не виждаше, но гласът й прозвуча отчетливо. От месеци обмисляха какви ли не имена, но не се бяха спрели на нито едно окончателно. — Ако е момиче, да е Фиби. Ако е момче, Пол, на прачичо ми. Казах ли ти? — попита тя. — Канех се да ти кажа, че съм решила.