Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

Снегът се сипеше. Няколко часа четоха и си приказваха. Понякога тя хващаше ръката му и я слагаше на корема си да усети как бебето мърда. От време на време той ставаше да добави дърва в огъня и да хвърли поглед през прозореца към трупащия сняг — половин педя, после близо цяла. Улиците бяха притихнали и само тук-там се мяркаше по някоя кола.

В единайсет тя отиде да си легне. Той остана на долния етаж и зачете последния брой на „Списание по костна и ставна хирургия“. Всички го познаваха като отличен лекар, добър диагностик и умел хирург. Завърши пръв по успех във випуска, но още бе млад и макар внимателно да го прикриваше, не бе напълно уверен в уменията си и затова четеше всяка свободна минута и трупаше всичко, което бе постигнал като доказателство за собствените си способности. Смяташе се за различен от роднините си — по рождение бе ученолюбив, от семейство, погълнато от мисълта как да оцелеят, ден за ден. За тях образованието бе ненужен лукс, усилие с неясна цел. Бяха бедни и когато изобщо ходеха на лекар, то бе в клиниката в Моргантаун, на близо осемдесет километра. Ясно си спомняше тези редки пътувания — как подскача отзад във взетия назаем пикап, а зад тях се вие прахоляк. Танцуващия път — така го бе кръстила сестра му, която пътуваше в каросерията с родителите им. Стаите в клиниката в Моргантаун бяха мрачни — тъмнозеленикави или тюркоазени като езерна вода, а лекарите все бързаха и разсеяно преглеждаха пациентите на две на три.

Оттогава от време на време той все още усещаше втренчения поглед на онези лекари и се чувстваше като натрапник, когото една-единствена грешка всеки миг ще разобличи. Съзнаваше, че и специалността си избра под влияние на тези спомени. Нито откъслечните вълнения на общата медицина, нито деликатните рисковани сърдечни операции бяха за него. Занимаваше се най-вече със счупени крайници — ваеше гипс, проучваше рентгенови снимки, наблюдаваше как счупванията бавно и като по чудо отново заздравяват. Харесваше му, че костите са солидни и издържат дори на знойните температури при кремация. Костите са устойчиви и той лесно вложи упованието си в нещо така стабилно и предвидимо.

Чете до късно след полунощ, докато думите затанцуваха пред очите му по лъскавите бели страници, загубили смисъл, и той метна списанието на малката масичка и стана да нагледа огъня. Разръчка овъглените пънове, докато станаха на жарава, врътна клапата към комина докрай и затвори месинговата решетка на камината. Когато загаси лампите, сред натрупалата се пепел просветваха пламъчета, нежни и бели като натрупалия по парапета на верандата и рододендроновите храсти снежен кожух.

Стъпалата поскръцваха под тежестта му. Поспря край детската стая и се загледа в смътните очертания на кошчето, на масата за преповиване и наредените по полиците плюшени играчки. Стените бяха боядисани в бледо морскозелено. Жена му сама уши юрганчето, окачено на стената в дъното, като прикачаше със ситен бод отделните парченца и забележеше ли и най-дребния недостатък — разшиваше цели части. Точно под тавана изрисува бордюр с мечета — пак сам-сама.

Нещо го подтикна да влезе и той застана до прозореца и дръпна тънкото перде да види снега — уличните лампи, оградите и покривите вече бяха захлупени под цяла педя калпаци. Такава виелица се случваше веднъж на няколко десетилетия в Лексингтън и неспирно стелещите се бели снежинки, тишината го изпълниха едновременно с вълнение и усещане за покой. В този миг разнородните късчета на живота му сякаш се съединиха в едно — всяка преживяна тъга и разочарование, всяка тревога, тайна и неувереност се скриха под пухкавата бяла постеля. Утре ще бъде тихо, светът ще лежи покорен и крехък, докато малчуганите от махалата се втурнат да прогонят покоя и с радостни викове проправят пъртина. Спомняше си такива дни от собственото си детство в планината — редки мигове на бягство, когато изтичваше в гората, задъхан, а гласът му, някак приглушен от тежкия сняг, огънал клоните на дърветата доземи, се носи по пътеките. За няколко кратки мига светът се променяше.

Остана така, докато я чу тихичко да се движи. Завари я да седи на ръба на леглото със сведена глава, вкопчила ръце в дюшека.

— Май са контракции — вдигна тя очи. Косата й се спускаше свободно и един кичур бе паднал на устната й. Той го отмести зад ухото. Седна до нея, а тя поклати глава. — Не знам. Чувствам се особено. Спазмите ту се появяват, ту затихват.

Помогна й да легне настрана и сам легна, като се зае да разтрие гърба й.