Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

— Още упойка — той забеляза колко е учудена, после тя бързо кимна и се зае да изпълни разпореждането му. Бе сложил ръка на коляното на жена си и докато упойката подейства, усети как напрегнатите й мускули се отпускат.

— Близнаци ли са? — попита сестрата.

Лекарят, който си бе позволил да се поотпусне след раждането на момченцето, усети, че се разтреперва и само кимна. Спокойно , каза си той, докато се показа и втората главичка. Ти не си тук, ти си другаде , мислеше си той, наблюдавайки някъде от тавана как ръцете му последователно и точно работят. Раждане като раждане.

Второто бебе бе по-дребничко, излезе лесно и се пързулна толкова бързо в ръцете му с ръкавиците, че той се приведе да не го изтърве.

— Момиченце — каза той, хвана го като футболна топка с лице надолу и започна да го потупва по гърба, докато то изплака. После го обърна да види личицето му.

По нежната му кожичка се виеха спирали от сивкавобялата субстанция на новородено и цялото бе хлъзгаво от околоплодни води и следи от кръв. Сините очи бяха мътни, а косата — гарвановочерна, но той почти не ги забеляза. Загледа се в безпогрешните белези — обърнати нагоре, като че се смеят очи, с характерната епикантална гънка в долния вътрешен край, сплесканото носле. Класически случай, припомни си той думите на своя професор, докато преглеждаха подобно дете преди години. Монголоид. Знаете ли какво означава това? И лекарят прилежно издекламира симптомите, които бе запомнил наизуст от учебника: слаб мускулен тонус, забавени растеж и умствено развитие, възможни сърдечни усложнения, ранна смърт. Професорът кимна и постави слушалката на гладките голи гърдички на бебето. Горкото. Нищо не може да се направи, освен да го поддържат чисто. По-добре да си спестят мъката и да го изпратят в приют.

Лекарят сякаш се върна във времето. Сестра му се бе родила със сърдечна недостатъчност и много бавно растеше, а затичаше ли се, не й стигаше дъх. Минаха години, преди да идат в клиниката в Моргантаун и да разберат какво й е. После разбраха, но нищо не можеха да направят. Майка му й отдаде цялото си внимание и въпреки това тя почина на дванайсет години. Тогава лекарят бе на шестнадесет и вече живееше в града, където учеше в гимназия, устремен към Питсбърг, медицината и настоящия си живот. Но си спомняше покъртителната, неутешима скръб на майка си, която всяка сутрин, и в пек, и в студ, се изкачваше до гроба, скръстила ръце на гърди.

Сестрата стоеше до него и оглеждаше бебето.

— Съжалявам, докторе — рече тя.

Държеше новороденото, забравил какво следва да стори. Мъничките й ръчички бяха съвършени. Но разстоянието между палчетата на крачетата и останалите пръсти зееше, сякаш липсва зъб и като се вгледа в очичките й, подобно ситни, ясно очертани снежинки по ирисите, забеляза петънцата на Брашфийлд. Представи си сърчицето й — колкото слива и вероятно увредено, и си помисли за грижовно боядисаната детска стая, с наредени плюшени животни и едно-единствено кошче. Спомни си как жена му, застанала на тротоара пред забуления им в искрящ сняг дом, каза: Животът ни никога няма да е същият.

Ръчичката на бебето лекичко перна неговата и той се сепна. Механично се зае с познатата процедура. Сряза пъпната връв и преслуша сърчицето и дробовете. През цялото време снегът не излизаше от ума му — как сребристата кола пропада в канавка, дълбоката тишина в безлюдната клиника. След време, сетеше ли се за тази нощ, а той често си мислеше за нея през следващите месеци и години — повратният момент в живота му, миговете, до които неизменно всичко останало се свеждаше, — щеше да си спомня само тишината в кабинета и неспирно трупащия сняг навън. Тишината бе тъй дълбока и всепроникваща, че имаше чувството, че се носи към непознати висини, някъде над тази стая и отвъд, където се слива със снега, откъдето кабинетът изглежда като в друг живот — живот, в който той е случаен зрител, сякаш от тъмната улица за миг е зърнал гледката през меко осветен прозорец. Щеше да си спомня именно това — усещането за безкрайност. Лекарят в канавката и светлините на собствения му дом, грейнали някъде в далечината.

— Добре. Измийте я, ако обичате — каза той и подаде лекото телце на сестрата. — Но я оставете в другата стая. Не искам жена ми да разбере. Не веднага.

Сестрата кимна. Скри се, после се върна да сложи сина му в преносимото бебешко кошче, което бяха донесли. Лекарят се бе улисал да извади плацентите, които с лекота излязоха, тъмни и дебели, всяка колкото малка чиния. Двуяйчни близнаци, момче и момиче, единият — видимо съвършен, другият — белязан с излишна хромозома във всяка клетка на тялото си. Какви са шансовете им? Синът му лежи в кошчето и помахва ръчички плавно и безцелно в ритъма на движенията на течността в майчината утроба. Направи обезболяваща инжекция на жена си и се приведе да довърши епизиотомията. Беше почти призори и през прозорците вече плахо се процеждаше светлина. Наблюдаваше как ръцете му се движат и си мислеше, че шевовете стават чудесни — ситни като нейните, елегантни и равномерни. Заради нещо сбъркано, което той изобщо не забеляза, тя отпра цяло парче от юрганчето.