Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

Градските улици бяха едва попрочистени и се караше трудно. Колата на два пъти поднесе и на два пъти Каролайн за малко да обърне назад. Но шосето бе по-чисто и щом пое по него, настъпи газта равномерно през промишлените предградия на Лексингтън и ширналите се конеферми. Тук проточилите се на километри бели огради пробягваха покрай нея и хвърляха сянка върху снега, а тъмните силуети на коне се открояваха сред нивите. По прихлупеното небе се носеха талази гъсти сиви облаци. Каролайн пусна радиото, потърси някаква станция, но го изключи. Светът прелиташе край нея колкото обичаен, толкова и неузнаваем.

От мига, в който лекичко кимна в отговор на изумителното желание на доктор Хенри, имаше чувството, че бавно и леко се спуска по въздуха, в очакване да стигне земята и да разбере къде е. Молбата му — да отведе новороденото момиченце, без да каже на съпругата си, че се е родило, й се виждаше отвратителна. Но я трогнаха болката и объркването по лицето му, докато преглеждаше дъщеричката си, и бавните му, сковани движения след това. Скоро ще се съвземе , каза си тя. В шок е и може ли човек да го вини? Нали сам изроди собствените си близнаци насред буря, а да му се случи такова нещо.

Караше все по-бързо, а в съзнанието й нахлуваха образи от ранното утро. Как доктор Хенри работи уверено и умело, всяко негово движение е съсредоточено и премерено. Кичурът черна коса между белите бедра на Нора Хенри и огромният й корем, който потрепва при всяка контракция като развълнувано от вятъра езеро. Тихичкото просъскване на упойващия газ и мигът, в който доктор Хенри я повика с тих, но напрегнат глас, а и заради изтерзаното му изражение, реши, че второто бебе се е родило мъртво. Изчака го да помръдне, да опита да го съживи. Но той не стори нищо и си каза, че трябва да иде при него за свидетел, та да може после да потвърди: Да, бебето беше синьо. Доктор Хенри се опита, и двамата се опитахме, но нищо не можеше да се направи.

Но тогава бебето изплака и плачът му я отведе до него, погледна го и разбра.

Караше и се опитваше да прогони спомените. Шосето се врязваше сред варовикови скали и небето сякаш струеше надолу като през фуния. Изкачи едно хълмче и се спусна по дълго нанадолнище към река в далечината. Зад нея, в кашона бебето все така спеше. От време на време Каролайн хвърляше притеснен поглед през рамо да се увери, че не се е поместило. Нормално е , напомни си тя, да спи така след усилието да се появи на бял свят. Запита се как ли се е родила тя самата, дали е спала тъй непробудно през първите часове, но родителите й отдавна бяха покойници и вече никой не помнеше тези мигове. Когато Каролайн се роди, майка й бе минала четиридесетте, а баща й бе на петдесет и две. От години се бяха отказали от мисълта за дете, бяха се отчаяли, обезверили, дори вече и не съжаляваха. Животът им бе подреден, спокоен, бяха доволни.

До стъписващата поява на Каролайн — същинско разцъфнало сред снега цвете.

То се знае, обичаха я, но обичта им бе изпълнена с тревога, искрена и всепоглъщаща, с тонове загряващи лапи, топли чорапи и рициново масло. През знойните лета, когато се страхуваха от паралич, Каролайн трябваше да си стои у дома, а по слепоочията й избиваха капчици пот, докато лежеше на дивана до прозореца в коридора на горния етаж и четеше. Мухи жужаха, блъскаха се о прозореца и падаха мъртви на перваза. Навън всичко трептеше сред светлина и горещина и децата от махалата — деца, чиито родители бяха по-млади и затова невежи за възможните опасности — си подвикваха в далечината. Каролайн притискаше лице и пръсти о стъклото и се вслушваше. Тя копнееше. Въздухът бе застинал и от пот раменете на памучната й блуза и изгладения колан на полата й бяха овлажнели. Долу в градината майка й с ръкавици, дълга престилка и шапка плевеше. По-късно, привечер, баща й се прибираше от застрахователната кантора и сваляше шапка още от прага на притихналата, отвред затворена къща. Ризата под сакото му бе на петна и влажна.

По моста гумите й свистяха, река Кентъки се виеше някъде под нея, а непосилното напрежение от предишната нощ отзвучаваше. Хвърли отново поглед към бебето. Нора Хенри сто на сто би искала да го подържи, дори и да не може да го задържи.

Но това, не ще и дума, не е работа на Каролайн.

Но не обърна волана. Пусна пак радиото — този път намери станция с класическа музика — и продължи.

На трийсетина километра от Луисвил погледна бележката на доктор Хенри, изписана с енергичния му, ситен почерк, и свърна от шосето. Тук, съвсем близо до река Охайо, горните клони на глогините и дивите череши искряха в лед, макар пътищата да бяха чисти и сухи. Бели огради заграждаха заснежени ниви и отвъд тях тъмни очертания на коне се движеха и от диханието им се виеха облачета пара. Каролайн зави по още по-тесен път, където земята се стелеше докъдето ти поглед стига. Скоро, оттатък верига едвам очертаващи се хълмове, съзря червена тухлена сграда от края на миналия век, с две проточили се ниски модерни крила, които ни най-малко не се вписваха в пейзажа. От време на време се скриваше от погледа й, докато следваше завоите и долчинките по пътя през хълмове и поля, и изведнъж се озова точно пред нея.