Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

И тогава, когато все още проверяваше редовно пощата и мечтаеше за тропиците, се появи доктор Хенри.

Беше ден като ден и нищо не подсказваше, че ще е по-различен от останалите. Вече бе късна есен, сезонът на настинките, и чакалнята се огласяше от кихавици и приглушени прокашляния. Самата Каролайн усети дълбоко в гърлото нещо да я придрасква, когато извика следващия пациент — възрастен господин, чиято простуда щеше да се задълбочи през следващата седмица и да премине в пневмония, от която той щеше да умре. Рупърт Дийн. Той седеше в коженото кресло и се мъчеше да спре рукнала от носа му кръв. Стана бавно и напъха памучната си носна кърпичка, с видими петна от кръв, в джоба си. Когато стигна до рецепцията, подаде на Каролайн снимка в тъмносиня картонена рамка. Беше черно-бял портрет, тук-там пооцветен. Жената на него бе с бледо кайсиев пуловер, вълниста коса и тъмносини очи. Беше съпругата му, Емелда, покойница от вече двадесет години.

— Тя бе любовта на живота ми — поясни той толкова високо, че хората вдигнаха очи.

Външната врата на кабинета се отвори и стъклената вътрешна врата издрънча.

— Красива е — отвърна Каролайн. Ръцете й трепереха. Трогна я любовта и тъгата му, нея никой не бе я обичал тъй пламенно. А тя наближаваше тридесет и ако си отидеше от този свят на следващия ден, няма кой да тъгува по нея така, както Рупърт Дийн още жалее по жена си след повече от двадесет години. Несъмнено тя, Каролайн Лорейн Гил, бе също тъй неповторима и достойна за любов, както жената от снимката на стареца, но така и не бе открила как да го покаже — не й помогна нито изкуството, нито любовта, нито дори работата й, а тя е работа за призвани.

Още се опитваше да събере мислите си, когато вратата на преддверието към чакалнята се отвори. На прага мъж в кафяв вълнен балтон и с шапка в ръка се поколеба и заоглежда жълтите тапети, папратта в ъгъла, металната полица с по-опърпани списания. Беше с кестенява, леко червеникава коса и изпито, учтиво лице, с вид на човек, който преценява обстановката. Не се отличаваше с нищо особено и все пак имаше нещо в стойката, в жестовете му — някаква безмълвна бдителност, умение да изслушва, което го правеше различен. Сърцето й затуптя и тя усети по кожата й да пробягват тръпки, едновременно приятни и досадни, като неочаквано да те е докоснал молец с крилце. Очите му уловиха погледа й — и тя разбра. Още преди да прекоси стаята да се здрависат, преди да отвори уста да изрече името си, Дейвид Хенри, с непритворен акцент, който го издаде, че не е тукашен, от пръв поглед бе сигурна в едно-единствено простичко нещо — човекът, когото бе чакала, се появи.

Тогава не беше женен. Нито женен, нито сгоден, видимо не бе обвързан. Каролайн внимателно го слушаше — и онзи ден, докато обиколи клиниката, и на последвалите празненства и срещи за добре дошъл. И чу онова, което останалите, погълнати от леещия се учтив разговор, увлечени от непознатия му акцент и неочакваните изблици смях, не чуха — два-три пъти спомена следването си в Питсбърг, което вече бе известно от професионалната биография и от дипломата му, но нито веднъж дори не намекна за миналото си. За Каролайн тази сдържаност му придаваше загадъчност, а загадъчността подсилваше чувството й, че го познава както никой друг. За нея всеки път, когато бяха заедно, бе многозначителна среща, сякаш му казва през бюрото или кушетката за преглед, или над красивото, несъвършено тяло на един или друг пациент: Познавам те, разбирам, виждам онова, което другите не забелязват. Когато дочу, че се занасят колко е хлътнала по новия лекар, тя пламна от изненада и притеснение. Но дълбоко в себе си се радваше, защото слуховете можеха да му подскажат онова, което тя, от притеснение, нямаше да се реши да му разкрие.

Късно една вечер, след като вече две години бяха работили един до друг, без тя дума да обели, го завари заспал на бюрото си. Бе подпрял лице върху ръцете си и дишаше леко и равномерно като дълбоко заспал човек. Каролайн се подпря на касата на вратата, свела глава настрани, и в този миг всички таени от години мечти се сляха. Ще заминат двамата, тя и доктор Хенри, за далечно кътче, ще работят по цял ден и челата им ще се обливат в пот, а инструментите ще се изплъзват от ръцете им, и вечер тя ще му свири на пиано, което ще им изпратят от отвъд морето, по буйна опасна река и през избуяли поля. Каролайн дотолкова се унесе в мечтанието си, че когато доктор Хенри отвори очи, тя му се усмихна открито и непринудено, както не се бе усмихвала никому.