Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

Очевидната му изненада я върна на земята. Изправи се, докосна косата си, измърмори някакво извинение и цяла пламна. Скри се засрамена, но и леко развълнувана. Сега вече няма как да не разбере, сега вече най-сетне ще я види с други очи, както тя вижда него. През следващите няколко дни очакването тъй я обсеби, че й бе трудно да стои в една стая с него. И въпреки че дните се нижеха и нищо не се случваше, тя не се отчая. Успокои се, оправдаваше го, че не предприема нищо, и продължи невъзмутимо да чака.

След три седмици отвори вестника на светската хроника и видя сватбената им снимка: Нора Ашър, вече мисис Дейвид Хенри, извърнала глава с изящна шия и леко извити, като мидени черупки, клепачи…

Каролайн се сепна, беше се изпотила с палтото. Бе много топло. Беше се отнесла в мислите си. До нея бебето още спеше. Стана и отиде до прозорците, а дъсченият под се огъваше и проскърцваше под килима. Кадифени завеси се провлачваха до пода — останки от далечно минало, когато това е бил изискан дом. Докосна ръба на тънките пердета под тях — жълти, излинели, цели в наслоен прахоляк. Навън пет-шест крави стояха насред заснеженото поле и душеха да намерят трева. Мъж с карирано сако и тъмни ръкавици проправяше пъртина към обора с полюшващи се в ръце ведра.

Прахолякът, снегът. Не е честно, изобщо не е честно Нора Хенри да има толкова много, да се радва на безоблачното си щастие. При тази мисъл, преливаща от горчивина, Каролайн се стресна, пусна пердето, излезе и тръгна към отекващите гласове.

Закрачи по коридора, чиито флуоресцентни лампи тихичко бръмчаха от високия таван. Миришеше силно на препарат за миене, задушени зеленчуци и едва доловима миризма на урина. Трополяха каруци, гласове подвикваха и мърмореха. Сви по коридора, после още веднъж и след едно стъпало се озова в по-модерно крило с бледо тюркоазени стени. Тук покритият с линолеум шперплатов под леко поддаваше. Подмина няколко врати, зървайки мигове от човешки съдби, застинали като на снимка образи — загледан през прозорец мъж на неопределена възраст, лицето му в сянка. Две сестри оправят легло и белите чаршафи за миг политат към тавана. Две празни стаи с опънат брезент и наредени в ъгъла кутии от боя. Една затворена врата и последната — отворена, а вътре млада жена в бял памучен комбинезон седи на ръба на легло с присвити в скута ръце и сведена глава. Друга жена, медицинска сестра, стои зад нея, проблясват сребърни ножици. По белите чаршафи се сипят кичури черна коса и оголват врата на жената — слаб, елегантен, блед. Каролайн се поспря на прага.

— Студено й е — чу се да казва тя и при думите й двете жени вдигнаха глави. Жената на леглото имаше големи, тъмни, блестящи на фона на лицето й очи. Косата й, доскоро дълга, сега стърчеше на всички страни до нивото на брадичката.

— Да — отвърна сестрата и се пресегна да изчетка няколко косъма от рамото на жената, които се понесоха сред полумрака и се спуснаха на чаршафа и по сивия линолеум на пръски. — Но трябваше да я подстрижа. — После присви очи, оглеждайки смачканата униформа на Каролайн и главата й без касинка. — Ти какво, нова ли си? — попита тя.

Каролайн кимна.

— Нова съм — отговори тя. — Да, нова съм.

След време, когато си спомняше този момент — жена с ножици в ръка и друга, седнала в памучен комбинезон сред остатъците от собствената си коса — го виждаше в черно-бяло и образът я изпълваше с безумна празнота и копнеж. Но по какво, не бе сигурна. Косата безвъзвратно се стели разпръсната, а през прозореца струи ледена светлина. Усети очите й да се насълзяват. От друга стая се дочуха гласове и Каролайн си спомни за бебето, което спи в кашона на издутата до пръсване кадифена тапицерия на канапето в чакалнята. Обърна се и забърза натам.

Всичко си беше, както го бе оставила. Кашонът с веселите червени херувимчета си беше на канапето, а бебето, свило ръчички в малки юмручета под брадичката спеше. Фиби , изрече Нора Хенри, преди да се унесе от упойката. Ако е момиче, ще се казва Фиби.

Фиби. Каролайн внимателно разгърна одеялата и я взе на ръце. Беше тъй мъничка, има-няма два килограма и половина, по-дребничка от брат си, но със същата гъста черна коса. Каролайн провери пелената й — по мократа тъкан бе избило саждено петно. Извади чиста пелена и я препови. Тя не се събуди и Каролайн я позадържа, усещайки колко е лекичка, колко е дребничка, колко е топла. Личицето й е съвсем мъничко и толкова живо. Дори в съня по него прелитат, като облачета, какви ли не изражения. Каролайн различи намръщената физиономия на Нора Хенри, после съсредоточения израз на доктор Хенри, докато изслушва някого.