Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

Остави Фиби в кашона и леко подпъхна одеялата около нея, представяйки си доктор Хенри — капнал от умора, яде сандвич със сирене на бюрото си и допива чаша полуизстинало кафе, после става за пореден път да отвори вратата на кабинета, както всеки вторник вечер, когато в клиниката има свободен прием за пациенти, които нямат пари да платят. Във вторник вечер чакалнята неизменно бе препълнена и той често оставаше дори след като Каролайн си тръгваше посред нощ, толкова уморена, че просто не бе в състояние и да мисли. Затова и го обикна, заради добротата му. И същият този човек я изпрати тук с новороденото си дете, тук, където една жена седи на ръба на легло, а косата й леко пада на купчини по озарения от ледена светлина под.

Това ще я съсипе , каза той. Няма да го допусна.

Чу наближаващи стъпки и на прага застана белокоса жена с бяла престилка почти като нейната. Жената бе едра, чевръста за размерите си, явно не глупава. При други обстоятелства Каролайн щеше да я хареса.

— Какво обичате? — запита тя. — Отдавна ли чакате?

— Да — бавно изрече Каролайн. — Да, отдавна чакам.

Раздразнена, жената поклати глава.

— Да, ясно, съжалявам. Заради снега е. Заради него днес сме по-малко. В Кънектикът навали ли един-два пръста, целият щат замира. Аз израснах в Айова и не разбирам за какво се вдига толкова олелия, но това си е мое мнение. Та, с какво мога да ви помогна?

— Вие ли сте Силвия? — попита Каролайн, мъчейки се да си припомни името, записано на листчето под указанията. Беше го оставила в колата. — Вие ли сте Силвия Патерсън?

Жената я изгледа с досада.

— Не. Ей богу, не съм. Аз съм Джанет Мастърс. Силвия вече не работи тук.

— А! — рече Каролайн и млъкна. Тази жена не знае коя е, тя не е говорила с доктор Хенри. Все още с мръсните пелени в ръце, Каролайн се опита да ги прикрие.

Джанет Мастърс рязко сложи ръце на кръста и присви очи.

— Вие от онази фирма за детски храни ли сте? — кимна тя към кашона с усмихнатите херувимчета на канапето в другия край на чакалнята. — Силвия имаше някакво вземане-даване с тия нехранимайковци, всички го знаят, и ако сте от същата фирма, събирайте си нещата и си вървете — рязко тръсна тя глава.

— Не знам за какво говорите — рече Каролайн, но побърза да добави: — Тръгвам си. Наистина. Отивам си. Повече няма да ви безпокоя.

Но Джанет Мастърс не бе свършила.

— Мошеници, това сте вие. Носите тук безплатни мостри, а след седмица изпращате сметка. Тук може и да е приют за умствено изостанали, но не те го управляват, така да знаете.

— Да, да — прошепна Каролайн. — Искрено съжалявам.

В далечината иззвъня звънец и жената отпусна ръце.

— Гледайте до пет минути да ви няма — рече тя. — Вървете си и повече не се мяркайте тук. — С тези думи излезе.

Каролайн се загледа в пустата каса на вратата. Усети в краката си течение. След малко остави мръсните пелени на паянтова олюпена масичка до канапето. Потърси ключовете в джоба си, взе кашона с Фиби. Бързо, без дори да се замисли какво прави, излезе в спартанския коридор, мина през двойните врати, а навън я удари студеният въздух, стъписващ както когато се раждаш.

Нагласи отново Фиби в колата и потегли. Никой не се опита да я спре, всъщност никой изобщо не й обърна внимание. И въпреки това, щом стигна шосето, подкара бързо, а умората заля цялото й тяло като течаща по скала вода. Първите петдесетина километра измина в спор със самата себе си, понякога на глас. Какво направи? , осъдително се питаше тя. Спори и с доктор Хенри и си представяше как бръчки прорязват все по-дълбоко челото му и онзи мускул на бузата му потрепва, както когато е притеснен. Какво си мислиш? , иска обяснение той, а Каролайн трябва да признае, че сама не знае.

Но скоро въображаемите й спорове поутихнаха и когато стигна шосето, вече караше, без да мисли и от време на време тръсваше леко глава да не заспи. Здрачаваше се. Фиби вече спеше почти дванайсет часа. Скоро трябва да я нахрани. Каролайн таеше безумната надежда дотогава да са стигнали в Лексингтън.

Тъкмо подмина последния разклон на булевард „Франкфурт“, който извеждаше от града, на петдесетина километра от дома, и стоповете на колата пред нея засвяткаха. Тя намали, после намали още, накрая натисна с все сила спирачките. Вече падаше здрач и слънцето едва просветваше от забуленото в облаци небе. Като изкачи хълма, потокът от коли секна на място — дълга върволица от светещи стопове стигаше до искрящи в червено и бяло скупчени автомобили. Истинска катастрофа — задръстване. Доплака й се. Според бензиномера в резервоара имаше едва към една четвърт гориво, колкото да се прибере в Лексингтън, но само толкова, а навървилите се коли можеше да си стоят така с часове. Няма как да изключи двигателя, защото рискува в колата да стане студено, а вози новородено.