Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

Когато свърши, завари сестрата в люлеещ се стол в чакалнята, гушнала момиченцето. Погледна го безмълвно и Дейвид си спомни как тя го бе наблюдавала, докато той спеше.

— Има едно място — драсна той име и адрес на гърба на пощенски плик. — Искам да я заведеш там. Разбира се, като се съмне. Ще попълня акта за раждане и ще се обадя да предупредя, че ще отидеш.

— А жена ви — в гласа й, както бе някъде далеч-далеч, той долови изненада и неодобрение.

Сети се за сестра си — бледичка и слаба, как се мъчи да си поеме дъх, а майка му се извръща към прозореца да скрие сълзите си.

— Не виждаш ли? — тихо отвърна той. — Клетото дете явно е със сърдечна недостатъчност, фатална. Опитвам се да спестя на всички ни ужасна мъка.

Говореше убедено. Вярваше във всяка своя дума. Сестрата седеше, втренчена в него с учудено, но иначе непроницаемо изражение, а той чакаше да чуе нейното да . В онова си състояние и през ум не му мина, че тя може да отговори другояче. И през ум не му мина, както щеше да си мисли по-късно същата нощ и нощи наред след това, на какъв риск излага всички. Тогава просто се ядоса, че тя не казва нищо, и внезапно го налегна безумна умора, а всичко в до болка познатата му клиника му се стори странно, сякаш витае в съновидение. Сестрата го изгледа със сините си, нетрепващи очи. Той отвърна на втренчения й поглед, без да мигне и накрая тя кимна съвсем леко, почти недоловимо.

— Снегът — промърмори тя, свела поглед.

Преди пладне виелицата постихна и в далечината стърженето на снегорини разцепи застиналия покой. От прозореца на горния етаж той гледаше как сестрата изчисти снега от сиво-синята кола и потегли сред пухкавата белота. Бебето спеше в кашон, застлан с одеяла на седалката до нея. Лекарят я проследи как зави наляво по улицата и изчезна. После се върна и седна при семейството си.

Жена му спеше с разпилени по възглавницата златисти коси. От време на време лекарят позадремваше. Събудеше ли ce, ce взираше в пустия паркинг, гледаше как от комините от другата страна на улицата се вие дим и подбираше думите, които ще каже. Че никой не е виновен, че дъщеря им ще е в добри ръце с други като нея, че за нея непрестанно ще се грижат. Че така ще е най-добре за всички.

Малко преди обед снегът престана, а синът му, огладнял, проплака и жена му се събуди.

— Къде е бебето? — попита тя, попривдигна се на възглавниците и отметна косата от лицето си. Със сина им, топъл и лек в прегръдката му, той седна до нея и постави бебето в ръцете й.

— Здравей, скъпа моя — рече той. — Виж какъв красавец е синът ни. Беше много смела.

Тя целуна бебето по челцето, после разкопча нощницата и го нагласи до гръдта си. Синът му засука начаса, а жена му вдигна поглед и се усмихна. Взе свободната й ръка и си припомни как се вкопчваше в него толкова силно, че оставяше отпечатъци от пръстите си върху неговите. Спомни си и колко искаше да я предпази.

— Всичко наред ли е? — попита тя. — Скъпи? Какво има?

— Близнаци — бавно изрече той, замислен за кичурите черна коса и хлъзгавите телца, които шаваха в ръцете му. Очите му се насълзиха. — Момче и момиче.

— А-а — възкликна тя, — и момиченце! Фиби и Пол. А къде е тя?

Пръстите й са тъй крехки, помисли си той, като кости на птиче.

— Скъпа — поде той. Гласът му секна и думите, които тъй старателно бе репетирал, се изпариха. Затвори очи, а когато бе в състояние да заговори, изрече куп необмислени слова. — Любима. Ужасно съжалявам. Дъщеричката ни умря при раждането.

Каролайн Гил закрачи предпазливо и неуверено през паркинга. Нагази в снега, който стигаше до четири-пет пръста над глезените, а на места и до коленете й. Носеше увитото в одеяла бебе в стар кашон от мостри бебешки храни, които им караха в клиниката. Кашонът бе цял в печати с червени букви и ангелски бебешки личица, а капаците се надигаха и прихлопваха при всяка стъпка. Сред почти пустия паркинг тегнеше необичайна тишина, сякаш извираше от самия студ, за да изпълни въздуха и да се разлее навред като вълнички след хвърлен във водата камък. Отвори вратата на колата и снегът се издигна в пухкав облак, който пощипваше лицето й. Инстинктивно се приведе да направи завет над кашона и го нагласи на задната седалка, където розовите одеялца се разстлаха леко по бялата изкуствена тапицерия. Бебето спеше дълбоко и непробудно, както спи новородено, присвило личице, очичките му — две цепки, а нослето и брадичката — просто две издатинки. Как да предположи човек, помисли си Каролайн. Ако не знаех, и през ум не би ми минало. Бе й дала осем по Апгар.