— Не знам. Имотът бе на доктор Бентли, така че и той трябва да е знаел. На баща ти хич не му се искаше да ме заведе там. Трябваше да го уговарям и то с часове. Навремето си мислех, че се страхува дали ще издържа психически. Ох, колко ме влудяваше… това, че все знаеше кое е най-добро.
Пол се сепна от яростта в гласа й, която му напомни за разговора му с Мишел сутринта. Притисна крайчеца на палеца към устните си и с удоволствие изсмука капчиците кръв, усетил парливия привкус на желязо. Поседяха, без да разменят и дума, отправили поглед към задния двор, целия в пепел, разпилени снимки и овлажнели кутии.
— Какво означава — проговори той, — че е умствено изостанала? Искам да кажа в ежедневието.
— Не знам — майка му отново погледна снимките. — Каролайн каза, че се справя чудесно, каквото и да значи това. Ходи на работа. Има си приятел. Завършила е училище. Но явно не може да се справя с всичко съвсем сама.
— А тази сестра, Каролайн Гил, защо е дошла сега, след толкова години? Какво иска?
— Просто искаше да знам — кротко отговори майка му. — Това е. Нищо не поиска. Пол, тя ни отвори една врата, покани ни. Наистина така мисля. А какво ще стане от тук нататък, зависи от нас.
— И какво е то? Какво ще стане сега?
— Ще ида в Питсбърг. Убедена съм, че трябва да я видя. А за по-нататък, не знам. Дали да я доведа тук? Ние сме й непознати. А и трябва да говоря с Фредерик, той трябва да знае. — За миг закри лице в шепи. — Ох, Пол, как да ида във Франция за две години и да я оставя тук? Не знам как да постъпя. Това ми дойде в повече, изневиделица.
Разпръснатите по тревата снимки потрепнаха на вятъра. Пол седеше смълчан и се бореше с обърканите си чувства — яд го беше на баща му, всичко му се струпа изневиделица, а и му беше мъчно за онова, което е загубил. И освен това се тревожеше, колкото и да е ужасно да се притесняваш за подобно нещо, но ако се наложи да се грижи за сестра си, която не може да се справя сама? Дали ще се справи? В живота си не бе срещал човек с изоставащо развитие и всички образи, които си представяше, бяха отчайващи. Нито един не отговаряше на слънчевото, усмихнато момиченце от снимката, а това си бе смущаващо.
— И аз не знам — рече той. — Може би първо трябва да пооправим тази бъркотия.
— Тя е твоето наследство — рече майка му.
— Не само моето — умислено изрече той, подбирайки думите си. — И на сестра ми.
И този, и на следващия ден подреждаха снимки, пренареждаха кутии и ги извличаха в хладния гараж. Докато майка му се срещаше с галеристите, Пол се обади на Мишел да й обясни какво се е случило и да й каже, че в крайна сметка няма да успее да иде на концерта. Очакваше тя да се ядоса, но тя безмълвно го изслуша и затвори. Опита се да й се обади повторно, но се включваше телефонният секретар и така цял ден. Сто пъти му мина през ума да се качи на колата и да натисне газта до Синсинати, но знаеше, че полза няма. Знаеше още и че не иска да продължава така, до безкрай да обича Мишел повече отколкото тя би могла да го обикне. Затова си наложи да остане. Отдаде се на физическа работа — трябваше да опакова всичко в къщата, а вечерта отиде до библиотеката да потърси книги за Синдрома на Даун.
Във вторник сутрин двамата с майка му, умълчани, отнесени и напрегнати, се качиха в нейната кола и поеха над река Охайо, през тучната зеленина в края на лятото. Беше ужасна жега, а листата на житата потрепваха на фона на ширналото се синьо небе. В Питсбърг пристигнаха заедно със стотиците връщащи се от празника на Четвърти юли коли, минаха през тунела, който излезе на мост, а от него се откри смайваща гледка към мястото, където двете реки се сливаха. Изпъплиха сред натовареното движение в центъра и по Мононгаела навлязоха във втори дълъг тунел и стигнаха пред тухлената къща на Каролайн Гил на една оживена улица с дървета от двете страни.
Каролайн бе казала да паркират на алеята и те така и сториха, слязоха от колата и се протегнаха. Отвъд ивица трева няколко стъпала водеха към тесен двор и високата тухлена къща, където сестра му е отраснала. Пол огледа къщата, а тя толкова му напомни за Синсинати и бе толкова различна от собственото му кротко детство с уюта и непретенциозността на предградията. Колите фучаха по улицата покрай дворчета с пощенски кутии към разпрострелия се навред нажежен и многолюден град.
Градините покрай алеята до една са в цветя — ружи и ириси във всички цветове на дъгата, а белите им и пурпурни езичета изпъкват сред тревата. В тази градина една жена работи в леха от избуяли домати. Зад нея расте редица люлякови храсти, а гръбчетата на бледите им листенца проблясват от ветреца, който раздвижва горещия въздух, но без да го охлажда. Жената, в тъмносини шорти и бяла тениска с памучни ръкавици на ярки цветя, изправи гръб, както е клекнала и обърса чело с обратното на ръката си. Потокът от коли не секваше и тя не ги бе чула. Откърши един доматен лист и го притисна до носа си.
Читать дальше