Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

Взе си душ и остана под шуртящата вода, докато не потече студена. Облече една широка рокля, направи си още едно питие и седна на дивана. От тежките кутии мускулите на ръцете я боляха. Сипа си пак питие и се върна на дивана. Часове по-късно тъмнината я завари там. Телефонът иззвъня и тя чу записа на собствения си глас, после Фредерик, който се обаждаше от Франция. Гласът му бе плавен и равномерен като далечен бряг. Копнееше да е там, там, където животът й е смислен, но нито вдигна телефона, нито му се обади. В далечината се чу влак. Придърпа един плетен шал и се отдаде на среднощния мрак.

Придремваше, сепваше се, но не можа да заспи. От време на време ставаше да си направи ново питие, минаваше през празните стаи, цели в лунни сенки, и опипом си напълваше поредната чаша. После заряза тоника, както и лимоновия сок и леда. По едно време й се присъни, че Фиби е в стаята — появи се някак от стената, където бе живяла толкова години, покрай която Нора бе минавала ден след ден, без да я забележи. Тогава се събуди в сълзи. Изля останалия джин в мивката и изпи чаша вода.

На зазоряване най-сетне заспа. По обед се събуди и входната врата зееше, а задният двор бе осеян със снимки по рододендроните, полепнали по зида на къщата, по старата ръждясваща люлка на Пол. Просветващи ръце и очи, кожа, прилична на морски бряг, кичур коса, кръвни клетки, пръснати като капчици масло по водата. Мигове от живота им през очите на Дейвид, на които Дейвид бе придал форма. Негативи, черни целулоидни ленти, разпилени по тревата. Представи си стъписаните, вбесени викове на галеристите, приятелите, на сина си, дори на част от самата нея, представи си ги да крещят: Но ти унищожаваш цяла история!

Не , отговори мислено тя, връщам си я .

Изпи още две чаши вода и един аспирин, после се захвана да извлачи кутиите в дъното на обраслия двор. Една кутия, в която бяха снимки на Пол още от люлката, тикна обратно в гаража да я запази. Беше горещо и я болеше глава, пред очите й заиграха искрици, защото се замая, когато се изправи прекалено рязко. Припомни си онзи отдавнашен ден на плажа, проблясващата вода, как леко й се зави свят и как Хауард изплува пред погледа й.

Зад гаража бяха струпани камъни. Извлачи ги един по един и ги подреди в голям кръг. Изпразни първата кутия и стъписващите на слънчевата светлина гланцирани черно-бели образи на всички тези непознати жени я загледаха вторачено от тревата. Клекна сред палещото обедно слънце и приближи запалка до крайчеца на една лъскава 20 на 25 см снимка. Щом пламъкът я поде и се разгоря, тя побутна лумналата снимка сред ниската купчина, оградена от камъните. Отначало огънят като че ли не се захвана, но скоро се изви трептяща нажежена ивица дим.

Влезе да изпие още една чаша вода. Седна на стъпалото зад къщата и докато отпиваше, се загледа в пламъците. Наскоро от градската управа забраниха каквито и да било огньове и се притесняваше съседите да не извикат полиция. Но всичко наоколо все така тънеше в тишина, дори пламъците бяха безмълвни и се възвисяваха сред горещия въздух в тънка димна струя като синкава мъгла. Из задния двор се носеха късчета овъглена хартия и се рееха сред трептящите знойни вълни като пеперуди. Когато огънят в кръга от камъни се разпали и забумтя, Нора изсипа още снимки. Изпепеляваше светлина, изпепеляваше сенки, изпепеляваше тъй старателно уловените и съхранявани спомени на Дейвид. Ах, ти, кучи син , шепнеше тя, загледана как снимките пламват, а после се снишават овъглени и набръчкани и изчезват.

Светлина при светлината, мислеше си тя, отдръпвайки се от горещия огън, от лумтящите пламъци, от остатъчните прашинки, завихрили се във въздуха.

Пепел при пепелта.

И най-сетне, прах при прахта.

2 — 4 юли 1989 година

— Виж какво, Пол, сега ти е лесно да го кажеш — Мишел стоеше до прозореца, скръстила ръце, а когато се обърна, очите й бяха потъмнели от вълнение и замъглени от яд. — Можеш да си приказваш какво ли не по принцип, но истината е, че едно бебе ще промени всичко и най-вече за мен.

Пол седеше на тъмночервения диван, топъл, но неудобен в тази лятна утрин. Двамата с Мишел го намериха на улицата, когато заживяха заедно тук, в Синсинати, в онези шеметни дни, когато изкачваха три етажа по стълбите като на шега. Ако ли не, то бе от умора и вино, примесени със смях, последвани от любовни ласки в унес върху грубата му кадифена тапицерия. Сега тя се извърна и се загледа навън, а черната й коса се развяваше. Някаква ефирна пустота, порив изпълниха сърцето му. Напоследък светът му се струваше крехък като яйчена черупка, сякаш докоснеш ли го по-небрежно, ще се разпадне. Заприказваха съвсем приятелски — най-обикновен разговор кой ще се грижи за котката, докато и двамата отсъстват от града — тя имаше концерт в Индианаполис, а той заминаваше за Лексингтън да помогне на майка си. И изведнъж се озоваха в мрачните владения на сърцето, накъдето напоследък като че ли и двамата непрестанно ги теглеше.