Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

— Идвам — подвикна тя сред шуртящата вода, когато звънецът иззвъня повторно. Мина през стаите със струпани в средата и покрити с тънък брезент мебели — на другия ден щяха да дойдат бояджии. Преброи колко дни й остават, чудейки се дали ще успее да се справи с всичко. За миг си припомни онези вечери в Шатоньоф, когато й се стори възможно животът й да потече безбурно, спокойно да разцъфне като напъпил цвят.

Отвори вратата, бършейки ръце.

Жената на верандата й бе бегло позната. Бе с практичен, ежедневен тъмносин панталон, бяла памучна дреха с къси ръкави и гъста, късо подстригана побеляла коса. От пръв поглед си личеше, че е организирана, работлива, човек, който не се занимава с празни работи, човек отговорен и делови. Но мълчеше. Сякаш се сепна при вида на Нора и толкова изпитателно се вгледа в нея, че Нора отбранително скръсти ръце, съзнавайки, че шортите й са целите в прахоляк, а фланелката й е подгизнала от пот. Хвърли поглед към улицата, после отново обърна очи към жената на прага. Улови вторачения й поглед и се загледа в отдалечените едно от друго, съвършено сини очи, и в миг разбра.

Дъхът й секна.

— Каролайн? Каролайн Гил, нали?

Жената кимна и за миг затвори сините си очи, сякаш имаше нещо помежду им, което дразнеше. При вида на тази жена от отдавна забравеното минало, нещо дълбоко в сърцето й затрептя и я върна към онази вече като в сън нощ, когато двамата с Дейвид минаха по потъналите в сняг и тишина улици до клиниката, когато Каролайн Гил я упои и държа ръката й по време на контракциите, повтаряйки: Погледнете ме, погледнете ме, мисис Хенри, аз съм тук, с вас съм и вие се справяте чудесно. Тези сини очи, здравата десница бяха толкова неразривно свързани с онези мигове, както и методичното шофиране на Дейвид и първият мелодичен плач на Пол.

— Какво ви води насам? — попита Нора. — Дейвид почина преди година.

— Знам — кимна Каролайн. — Знам, искрено съжалявам. Вижте, Нора, мисис Хенри, има нещо, за което трябва да поговорим, но ми е трудно. Дали можете да ми отделите няколко минути? Когато ви е удобно. Ще дойда друг път, ако моментът не е подходящ.

Гласът й бе толкова настоятелен и непоколебим, че макар да си мислеше, че това няма да доведе до нищо добро, Нора неусетно отстъпи и покани Каролайн Гил в антрето. Покрай стените бяха подредени една върху друга пълни, залепени с тиксо кутии.

— Извинете, че къщата е в такъв вид — прикани я Нора в хола, където всички мебели бяха избутани в средата. — Ще идват бояджии да поосвежат. И оценители за мебелите. Ще се омъжвам повторно — додаде тя. — Местя се.

— Значи извадих късмет, че ви намерих. Радвам се, че не изчаках още.

А защо ме намери? , чудеше се Нора, но по навик покани Каролайн в кухнята, защото само там можеха да седнат удобно. Докато прекосяваха трапезарията безмълвно, Нора си спомни колко внезапно изчезна Каролайн и какъв скандал се разрази. На два пъти хвърли поглед през рамо, но не можеше да се отърси от странното чувство, което присъствието на Каролайн разбуди у нея. На врата на Каролайн на верижка висяха слънчеви очила. С годините чертите й се бяха изострили, носът и брадичката изпъкваха още повече. Би била страхотна в делова среда, реши Нора. С нея шега не бива. Но осъзна, че неудобството й се дължи на нещо друго. Каролайн я познаваше като друг човек — тогава бе млада, неуверена, погълната от един живот и минало, с които не се гордееше особено.

Каролайн седна до масичката за закуска, а Нора напълни две чаши с лед и вода. Последната бележка на Дейвид —_ Оправих мивката в банята. Честит Рожден ден!_ — бе закачена с кабарче на дъската точно зад рамото на Каролайн. Нора нервно се сети за снимките, които я чакаха в гаража, и за всички неотложни дела, които трябваше да свърши.

— Имате пойни птички — отбеляза Каролайн и кимна към избуялата, буренясала градина.

— Да. Години ги примамвахме да свият гнездо тук. Дано следващите собственици ги хранят.

— Сигурно е странно да се местиш.

— Време е — Нора извади две подложки и сложи чашите на масата. Седна. — Но едва ли сте дошли за това.

— Не.

Каролайн отпи и положи длани на масата, сякаш, усети Нора, търси стабилност. Но когато заговори, гласът й бе спокоен и решителен.

— Нора, може ли да ви наричам Нора? Така ви наричах в мислите си през всичките тези години.

Нора кимна, все още объркана, все по-напрегната. Кога ли за последен път се е сещала за Каролайн Гил? Сигурно преди десетилетия и то единствено като неотделима част от нощта, когато се роди Пол.