Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

Допи колата и отново се захвана за работа, заряза кутията, в която толкова време се рови, и отвори друга. Вътре папките бяха подредени по години. В първата имаше снимки на непознати бебета — заспали в колички, седнали на трева или на някоя веранда, в топлата прегръдка на майките си. Всички бяха гланцирани, черно-бели, 20 на 25 см — дори Нора разбра, че това са първите експерименти на Дейвид със светлината. Галеристите ще са доволни. Някои бяха толкова тъмни, че фигурите едва се различаваха, други — почти бели. Дейвид сигурно бе изпробвал възможностите на фотоапарата си, като е снимал едни и същи обекти с различен фокус, бленда и светлина.

Втората папка бе почти същата, както и третата, и четвъртата. Снимки на момичета, вече не бебета, а две, три и четиригодишни. Момиченца в празнични великденски роклички в черква, други тичат в парк, ядат сладолед или са се скупчили пред училището през междучасието. Момичета, които танцуват, хвърлят топка, смеят се, плачат. Нора се смръщи и запрехвърля по-бързо снимките. Не разпозна нито едно дете. Снимките бяха подредени внимателно по възраст. Към края попадна на образи не на момиченца, а на млади жени, които се разхождат, приказват, пазаруват, говорят си. Последната бе на млада жена в библиотека, подпряла брадичка с ръка, загледана през прозореца с отнесен, познат и на Нора, поглед.

Пусна папката в скута си и снимките се разпиляха. Какво е това? Всички тези момиченца и млади жени — да не е някаква сексуална обсебеност, но Нора инстинктивно знаеше, че не е. Общото във всички снимки е не мракът, а невинността. Играещи в близкия парк момиченца, а вятърът си играе с косите и рокличките им. Дори по-възрастните, жените, имат същия отнесен поглед към света, широко, някак въпросително отворили очи. Сред играта на светлина и сенки се стели загуба, снимките са изпълнени с копнеж. Да, с копнеж, не сладострастие.

Обърна капака да види етикета. Пишеше само ИЗСЛЕДВАНЕ .

Припряно, без да я е грижа, че разбърква всичко, Нора прегледа и останалите кутии, като ги издърпа една по една. Насред стаята намери още една, на която по същия начин с удебелени, черни букви пишеше ИЗСЛЕДВАНЕ . Отвори я и извади папките.

Тук снимките не бяха на момичета, нито на непознати, а на Пол. Папки и папки със снимки на Пол от пеленаче до голямо момче, как се променя, как расте, непримиримия му гняв. Вглъбеността му и невероятният му музикален талант, полетелите по струните на китарата пръсти.

Нора остана така притихнала, развълнувана, аха да прозре. И тогава, в миг, я осени — безвъзвратно, изпепеляващо — през всички години на мълчание, през които и не продума за дъщеря им, която бяха загубили, Дейвид е регистрирал нейната липса. Докато Пол и хиляди други момиченца са растели.

Пол, но не и Фиби.

Доплака й се. Внезапно неистово й се прииска да поговори с Дейвид. През всичките тези години тя му е липсвала. Тези безбройни снимки, целият този безмълвен, спотаен копнеж. Прехвърли още веднъж снимките на Пол като малък: как хваща бейзболна топка, как свири на пиано, застанал в идиотска поза под дървото в задния двор. Бе събрал всички тези спомени — мигове, които Нора не бе и забелязала. Заразглежда ги отново и още веднъж, и се опита да си се представи в света, в който е живял Дейвид, през неговите очи.

Минаха два часа. Усети, че е гладна, но не можеше да се застави да стане от пода, камо ли да излезе от стаята. Купища фотоси, стотици снимки на Пол, на безименни момичета и жени — негови връстнички. Открай време, през всичките тези години бе чувствала присъствието на дъщеря си — сянка, застанала зад всеки заснет кадър. Загубиха Фиби при раждането й, но тя неизменно бе наоколо, невидима, сякаш станала преди миг и излязла, а уханието й, полъхът от движенията й още се носеха из стаята. Нора не бе споделила тези си чувства с никого от страх, че ще я помислят за прекалено сантиментална, дори за луда. Сега се стъписа до сълзи, осъзнавайки колко дълбоко и Дейвид е усещал липсата на дъщеря им. Като че ли я бе търсил навсякъде — във всяко момиче, във всяка млада жена, но напразно.

Накрая, сред стелещата се тишина, дочу леко поскърцване на чакъл — по алеята зави кола. Някой идваше. Чу да се затръшва врата, нечии стъпки, звънеца на входа на къщата. Поклати глава и преглътна, но не стана. Който и да е, ще си иде и ще дойде друг път или никога. Бършеше сълзите от очите си — комуто и да е потрябвала, ще почака. Но не. Бяха обещали да минат да оценят мебелите следобед. Така че притисна длани до бузите си и влезе в къщата през задния вход, като се поспря да наплиска лице с вода и да се среши.