Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

1 юли 1989 година

Откакто Дейвид се изнесе преди седем години, никой не бе отварял ателието му над гаража и тъмната стаичка, но сега бе обявила къщата за продан и нямаше вече за кога да отлага. Фотографиите на Дейвид пак се търсеха, и то за много пари, и на другия ден щяха да дойдат галеристи да разгледат албумите. Затова още от сутринта Нора седна на боядисания под, разрязваше кутии с макетен нож, вадеше папки със снимки, негативи и бележки, решена да не се поддава на емоциите и да подбере какво да покаже без никаква сантименталност. Сигурна бе, че ще свърши бързо, Дейвид бе невероятно подреден и всичко прилежно бе надписал. За ден ще успея, каза си тя, един ден ще ми стигне.

Но не помисли за спомените, за примамващия капан на миналото. Вече бе рано следобед, ставаше горещо, а тя бе прехвърлила само една кутия. Откъм прозореца бръмчеше вентилатор и по кожата й избиха капчици пот, а гланцираните снимки залепваха по пръстите й. Неочаквано й се сториха толкова скорошни и толкова невероятни, годините на нейната младост. Ето я с небрежно вързан сред грижливо вчесани коси шал заедно с Бри с големите й обеци и богата пола на парчета. Ето и една много необичайна снимка на Дейвид — съвършено сериозен, късо подстриган, прегърнал Пол, който е още мъничко бебе. Нахлулите спомени изпълниха стаята и я приковаха: ухание на люляк и свежест, на бебешката кожа на Пол; докосването на Дейвид и как той се прокашля; светлината на един потънал в забрава следобед, който хвърля шарки по дървения под. Какво ли означава, запита се Нора, това, че са изживели тези мигове именно така? Какво ли следва да означава, че жената от тези снимки няма нищо общо с жената, която помни, че бе на младини? Ако се вгледа, ще ги съзре — отчуждеността и копнежа в неизменно зареяния някъде точно отвъд края на снимката поглед. Но друг не би го забелязал, Пол не би го разпознал. Само по тези образи никой не би се и досетил за плетеницата от тайни, скрити в сърцето й.

Една оса се рееше и виеше край тавана. Всяка година идваха отново и отново и правеха гнездото си сред стрехите. Но Пол вече бе голям и Нора не им обръщаше внимание. Стана, пресегна се и взе една кола от хладилника, в който навремето Дейвид държеше химикали и елегантно опаковани филми. Отпи, загледана през прозореца в дивите ириси и орлови нокти в задния двор. Открай време все се канеше да го подреди, не само да окачва хранилки за птици по клоните на орловите нокти, но за толкова години нищо не направи и дворът така и ще си остане. След два месеца ще се омъжи за Фредерик и повече няма да стъпи в тази къща.

Прехвърлиха го във Франция. На два пъти преместването му се осуети и говориха да се преместят заедно в Лексингтън — да продадат къщите си и да започнат отначало, съвършено наново някъде, където нито единият, нито другият бе живял. Бяха го споменавали между другото, вяло; повдигаха темата на вечеря или докато лежат един до друг в здрача с по чаша вино на нощните шкафчета, а бледият лунен сърп се извисява през прозореца над дърветата. Лексингтън, Франция, Тайван — на Нора й бе все едно, защото имаше чувството, че чрез Фредерик вече е открила нова страна. Понякога нощем затваряше очи и лежеше будна, заслушана в равномерното му дишане, изпълнена с тиха радост. С болка осъзнаваше колко далеч от любовта са се отклонили и тя, и Дейвид. Неговата грешка несъмнено бе и нейна. Беше толкова напрегната и нервна, и толкова се страхуваше от всичко след смъртта на Фиби. Но тези години вече бяха далеч, бяха отминали, оставяйки след себе си единствено спомени.

Франция е чудесно решение. Зарадва се, като разбра, че работата му е близо до Париж. Наеха си и къщичка край реката в Шатоньоф. Фредерик вече замина да направи оранжерия за орхидеите си. Дори сега във въображението й изплуваха образи: гладките червени плочи във вътрешния двор, лекият полъх откъм реката сред клоните на брезата до вратата, падащото по раменете и ръцете на Фредерик слънце, докато сглобява стъклените стени. До гарата се стига пеш и за два часа е в Париж, може и да иде до селото за пресен хляб и сирене и искрящи бутилки тъмночервено вино и след всяко магазинче платнените й пазарски торби ще натежават все повече. Докато задушава лук, може да вдигне поглед към бавно носещата се отвъд оградата река. Вечер, когато двамата с Фредерик сядат във вътрешния двор на чаша вино да си поговорят, маргаритите изпълват всичко наоколо със свежото си благоухание. Такива обикновени, простички неща. И такова щастие. Нора погледна към кутиите със снимки, идеше й да сграбчи онази млада жена, която бе на младини, и да я разтресе. Продължавай , искаше й се да й каже. Не се предавай. В края на краищата и твоят живот ще се нареди.