Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

— Нора — рече Каролайн, сякаш четеше мислите й, — какво си спомняте от нощта, когато се роди синът ви?

— Защо питате? — гласът на Нора не трепна, но тя се отдръпна, по-далеч от непреклонния поглед на Каролайн, от някакъв подмолен вихър, от собствения си страх от онова, което може да се случи. — Защо сте дошла и защо ме питате за това?

Каролайн Гил не отговори веднага. Леещите се трели на птичките прелетяха през стаята като прашинки светлина.

— Вижте, съжалявам — поде Каролайн. — Не знам как да го кажа. Май лесен начин няма, затова ще говоря направо. Нора, онази нощ, когато се родиха близнаците, Фиби и Пол, тогава възникна проблем.

— Да — рязко рече Нора, припомняйки си пустотата след раждането, радост, преплетена с пустота и безкрайния мъчителен път, който измина до настоящия момент на непоклатимо спокойствие. — Дъщеря ми умря — каза тя. — Това бе проблемът.

— Фиби не умря — каза Каролайн с нетрепващ глас, вперила поглед право в очите й, и Нора усети мигът да я сграбчва както преди толкова години, вкопчила се във втренчения в нея поглед, докато заобикалящият я познат свят се олюлява наоколо й. — Фиби се роди със Синдрома на Даун. Според Дейвид перспективата не бе добра. Помоли ме да я заведа в един дом в Луисвил, където обикновено изпращат такива деца. През 1964-та хората общо взето постъпваха така. Повечето лекари биха ви посъветвали същото. Но аз не можах да я оставя там. Взех я и се преместих в Питсбърг. И всичките тези години се грижих за нея. Нора — добави тя нежно, — Фиби е жива. И е добре.

Нора седеше като вкаменена. Птичките в градината пърхаха насам-натам и чуруликаха. По една или друга причина си спомни как някога падна в една необозначена шахта в Испания. Както се разхождаше безгрижно един слънчев ден по улицата, в миг я обзе някакъв неудържим порив и се озова до кръста в една шахта с изкълчен глезен и дълги, дълбоки прорези по прасците. Добре съм. Добре съм , повтаряше тя на хората, които й помогнаха да се измъкне и я заведоха на лекар. Добре съм. Едва след време, вече сама, на спокойствие в стаята си, когато затвори очи, я завладя същият порив и отново загуби контрол и заплака. И сега се чувстваше така. Трепереща, тя се вкопчи в ръба на масата.

— Какво? — рече тя. — Какво каза?

Каролайн повтори: Фиби не е мъртва, била я взела. Толкова години, Фиби е раснала в друг град. В безопасност е, повтаряше Каролайн. В безопасност, добре са се грижили за нея, обичана е. Фиби, дъщеря й, близначката на Пол. Родена със Синдрома на Даун, отпратена.

Дейвид я отпратил.

— Ти си луда — избухна Нора, но дори докато го изричаше, чувстваше как безкрайните назъбени късчета на живота й се сглобяват в едно цяло и знаеше, че Каролайн казва истината.

Каролайн бръкна в чантата си и приплъзна по полираната ясенова повърхност две полароидни снимки. Нора нямаше сили да ги вземе, цяла трепереше, но се наведе и ги погледна: момиченце в бяла рокличка, с големи бузки и грейнало в усмивка личице, затворило в задоволство бадемовите си очички. И другата — същото момиченце, но след години, готово да хвърли баскетболна топка към коша миг преди да отскочи. На едната малко приличаше на Пол, на другата — на Нора, но най-вече бе себе си: Фиби. Не някой образ от надлежно подредените папки на Дейвид, просто си беше тя. Жива под слънцето.

— Но защо? — В гласа й отекна горестно терзание. — Защо ще постъпи така? Ами ти?

Каролайн поклати глава и пак се загледа навън към градината.

— С години вярвах, че съм права — каза тя. — Вярвах, че съм направила каквото е редно. Онзи приют беше отвратителен. Дейвид не го бе виждал, не знаеше колко е ужасен. И така, взех Фиби и я отгледах, борих се с какво ли не да има право да завърши училище и да ползва здравна помощ. Да съм сигурна, че ще живее добре. Да речеш, че съм герой. Но май винаги съм знаела, дълбоко в себе си, че подбудите ми не са изцяло безкористни. Исках да имам дете, а нямах. И аз бях влюбена в Дейвид, или поне така си мислех. Искам да кажа, тайничко — бързо допълни тя. — Всичко бе само във въображението ми. Дейвид така и не ми обърна внимание. Но когато видях съобщението за погребението, разбрах, че нямам избор и трябва да я взема. Разбрах, че и бездруго е добре да се преместя и не мога да я оставя.

Потънала в бесния водовъртеж на спомените, Нора се пренесе в онези неясни дни на скръб и радост, с Пол на ръце, а Бри й подава слушалката на телефона с думите: Трябва да забравиш, каквото било — било. Планира цялата заупокойна служба сама, без да казва на Дейвид, и всяка дреболия около подготовката й я връщаше към този свят, а когато Дейвид се прибра онази вечер, се противопостави и трябваше да го убеждава.