Ким Едуардс - Дъщерята на пазителя на спомени

Какво ли му е било на него, онази вечер, а по време на службата?

Но не й попречи да довърши започнатото.

— Но защо той не ми каза? — едва прошепна тя. — През всички тези години дори не го спомена.

Каролайн поклати глава.

— Не мога да отговоря вместо Дейвид. Така и не го разбрах. Знам, че ви обичаше, и съм убедена, колкото и чудовищно да изглежда, че намеренията му бяха благородни. Веднъж ми разказа за сестра си. Страдала от сърдечна недостатъчност и умряла млада, а майка му така и не превъзмогнала скръбта си. Каквото и да значи, мисля, че се опита да ви защити.

— Тя е мое дете. — Думите на Нора се изтръгнаха от дълбините на цялото й същество, от отколешна, дълбоко стаена болка. — Тя е плът от плътта ми. Да ме бил предпазел. Като ми каже, че е умряла ли?

Каролайн не отговори и двете седяха сред трупащото се помежду им мълчание. Нора си помисли за Дейвид на стотиците снимки, в безчетните мигове от съвместния им живот, понесъл тази тайна в себе си. Тя не знаеше, не се сети. Но сега, когато й казаха, всичко някак ужасно си дойде на мястото.

Най-сетне Каролайн отвори чантата си и извади листче с адреса и телефонния си номер.

— Тук живеем. Съпругът ми Ал, Фиби и аз. Тук Фиби отрасна. Отрасна щастлива, Нора. Знам, че не е кой знае какво за вас, но е истина. Вече е хубава млада жена. Идния месец се мести в защитен пансион. Така иска. Има хубава работа в едно фотографско ателие. Харесва й там и всички я обичат.

— Фотографско ателие ли?

— Да. Справя се чудесно, Нора.

— Тя знае ли? — попита Нора. — Знае ли за мен? А за Пол?

Каролайн сведе поглед към масата, опипвайки крайчеца на снимката.

— Не. Не исках да й казвам, преди да съм говорила с вас. Не знаех какво ще решите, дали ще искате да се срещнете. Надявам се да го сторите. Но, то се знае, не ще ви коря, ако не пожелаете. Толкова години… ох, съжалявам. Но ако искате да ни посетите, ние сме там. Само се обадете. Следващата седмица или догодина.

— Не знам — провлече Нора. — Май не съм на себе си.

— Естествено е. — Каролайн стана.

— Може ли да задържа снимките? — попита Нора.

— Ваши са. Винаги са били.

На верандата Каролайн се поспря и я прониза с поглед.

— Той много ви обичаше. Открай време Дейвид бе влюбен във вас, Нора.

Нора кимна, припомняйки си как сама каза същото на Пол в градината в Париж. От верандата се загледа как Каролайн се отдалечава към колата и се чудеше към какъв ли живот се връща тя, с какви ли трудности и загадки е изпълнен той.

Остана дълго на верандата. Фиби е жива, на този свят. Вестта откри бездънна яма в сърцето й. Всички я обичат, рече Каролайн. Добре се грижили за нея. Но не и тя, Нора, която положи толкова усилия да я забрави. Сънищата й, неистовото взиране сред крехките замръзнали тревички, в търсене на нещо, болезнено я връхлетяха за пореден път.

Прибра се в къщата, разплакана, мина покрай покритите мебели. Оценителят ще дойде. И Пол ще си дойде, днес или утре — обеща да се обади, но понякога направо се появяваше. Изми чашите за вода и ги избърса, после остана в потъналата в тишина кухня и се замисли за Дейвид, за безчетните нощи през годините, когато ставаше по тъмно и отиваше в болницата да намести нечия счупена кост. Добър човек бе Дейвид. Ръководеше клиниката, грижеше се за изпадналите в беда.

А дъщеря им отпратил и на нея каза, че е умряла.

Нора стовари юмрук върху плота и чашите подскочиха. Сипа си джин с тоник и бавно се качи горе. Легна, после стана и се обади на Фредерик, но щом й отговори телефонният секретар, затвори. След време се върна в ателието на Дейвид. Всичко си беше както го остави — в топлия притихнал ден по целия под се стелеха снимки и кутии. Поне петдесет хиляди долара бяха вложени тук, по преценка на галеристите. Дори повече, ако се намерят и бележки, написани собственоръчно от Дейвид за работата му.

Всичко си беше същото, но същевременно нищо не бе както преди.

Нора подхвана първата попаднала й кутия и я завлачи по пода. Вдигна я на плота, после я закрепи на перваза на прозореца към задния двор. Поспря да си поеме дъх, после отвори прозореца и решително бутна кутията с две ръце и с удовлетворение я чу как тупна на земята. Върна се за втора, после за трета. Беше точно такава, каквато бе искала да бъде на младини: решителна, енергична — да, безмилостна. За няма и час кабинетът бе празен. Върна се в къщата, като подмина разкривените по алеята за коли кутии и изсипалите се, разпилени по тревата в късния следобед снимки.