Уилям Уортън - Отвъд килера

Минава време за обяд, а аз продължавам да рисувам. Децата сигурно са се прибрали у дома, обядвали са и пак са отишли на училище. Качили са се горе да си измият ръцете, но аз и това не съм забелязал. Най-вероятно Пег, в последен жест на любов и загриженост, им е казала да не ми се пречкат, тъй като съзнава колко важна е тази картина за мен. Тя знае неща, които аз дори не подозирам.

Едва след три часа усещам, че напускам картината. Магията се разсейва. Зная, че съм готов, че съм казал всичко, което напираше в мен.

Истински шок е да огледам стаята около себе си, сетне да върна поглед към картината и да я видя като някоя от рисунките в килера до леглото; струва ми се нереална. Но що се отнася до вътрешния ми мир, тя е по-реална, отколкото външният свят. Тя е от онези картини, които не ти се иска да завършиш. Не ти позволява да спреш да я рисуваш. Тази обаче определено е готова. Оставам потопен в нея като човек, който сънува прекрасен сън и не му се иска сънят да свършва, макар да знае, че е дошло време да се събуди; дава си сметка, че никога няма да може да се върне в този сън; сънят е прекалено красив, за да го напусне.

Ставам, протягам се. Бавно изплаквам четките в терпентина, изтривам боята от палитрата с помощта на няколко салфетки, които съм донесъл със себе си.

Осъзнавам, че затворя ли сега кутията с боите, няма да я отворя, преди да се върна във Франция, и това най-вероятно ще се случи в старата воденица, където обичам да рисувам през есента и през лятото.

Завъртам здраво капачетата на тубите с боя, изстисквам дъната им и ги навивам на руло, както се прави с тубите с паста за зъби. Подреждам ги в съответните отделения в кутията. Изливам остатъците от терпентина и лака обратно в шишенцата; не искам да ги изливам в умивалника на Пег.

Събирам статива и повдигам внимателно платното от пода. Опитвам се да изтрия няколкото петънца боя, които са изцапали дюшемето. Подпирам картината на стената. Това е първата, но дълга крачка към възприемането й като двуизмерно изображение на светлина и пространство. Тя не е реалност.

Внимателно свалям статива и картината на долния етаж. Сетне се връщам и взимам другата картина, онази с баща ми, свалям долу и нея. Бавно се връщам към реалния живот, не искам да прибързвам. Сякаш се събуждам от дълъг сън или пък излизам от кома.

Подпирам картините на стената между вратата и телевизора. Зная, че това са две от най-добрите творби, които съм създавал някога. Но съм толкова уморен, че едва ли съм в състояние да го споделя с някого. Обръщам се и тръгвам към кухнята. Пег не е там. Сядам на обичайното си място, опитвам се да се съвзема. Искам да се сбогувам с нея. Мисля, че това ще бъде последното ни сбогуване, защото утре сутринта тръгвам за летището. Зървам бележка, оставена на кухненския плот. „Отивам на пазар. Ще се върна бързо. С обич, Пег.“

Любопитно ми е да видя почерка й. Това е почеркът на някого, който рядко пише. Права е, не е човек, който може да поддържа кореспонденция. Като че ли е изписвала бавно и мъчително всяка буква. Донасям картините от дневната, за да ги погледам. Подпирам ги на масата за хранене.

Чувам някой да влиза. Обръщам се, мисля, че Пег се прибира, но виждам Боби и Алис. Алис хуква нагоре, но Боби идва при мен в трапезарията. Поглежда картините. Взира се строго в тях. Сетне ме поглежда укорително.

— Обеща да не рисуваш повече картини с призрачни хора. — Посочва картината с моя образ. — Кой е това?

— Това съм аз, Боби.

— О, не, не си ти. Прилича малко на теб, може би така си изглеждал като малък, но не си ти, нещо не е както трябва.

Обръща гръб на картината. Опитва се да се ориентира по някакъв странен начин. Познато ми е това чувство — и на мен ми се случва нерядко, когато завърша някоя картина или погледна отражението й в огледало.

— Разбрах какво й има. Той е левак като мен. Поставя фигурката на мястото й с лявата си ръка. Не би могъл да го направи, освен ако не е левак. Виждаш ли?

Поглеждам и… той има право. За пръв път виждам брат си Уилям. Осъзнавам, че образът в картината не е моят. Уилям най-сетне е решил да играе с мен, с Албърт, да си поиграе в Стенландия след всичките тези години. Усещам как в гърдите ми се разлива топлина, която обхваща цялото тяло, а главата ми леко се замайва.

— Бърт, откъде са се взели всички тези неща, с които той си играе — фигурките, замъкът и прочие? Все едно се е озовал под коледната елха. В моята стая няма нищо подобно. Пак си нарисувал нещо призрачно. Помолих те да не го правиш.