Уилям Уортън - Отвъд килера

— Само по правопис. Трябва да науча двайсет думи, но са лесни. Вече ги знам.

— Върви да учиш в стаята си. Когато свършиш, ще те изпитам. Двамата с Бърт ще си поговорим още малко.

— Дооообрееее.

Тя хуква по стълбите след Боби.

— Е, така поне ще имаме малко спокойствие.

— Нека ти помогна със съдовете.

— Само ще ги изплакна и ще ги накисна в умивалника. Разполагам с цяла вечер, за да ги измия.

Пег започва да раздига масата. Ставам и започвам да разтребвам от другия край.

— Недей, Бърт. И сама мога да се справя. Само ще ми пречиш.

Подавам й купчината, която съм събрал. Отнася я в кухнята. Взимам маслото, солта, пипера, лъжици, ножове, вилици и ги отнасям на кухненския плот.

Сядам на мястото си. Тя се настанява срещу мен. Донесъл съм и чашите ни с кафе.

— Леле, колко лесно се живее с теб. Винаги ли си такъв, дори у дома?

— Обичам да помагам в домакинската работа. Не се справям така добре, както би го направила една жена, но обичам да помагам.

— Ти си извънземен, да знаеш! Така те нарича Бъд. Извънземното. Не влага в това нищо лошо, напротив. Може би аз говоря прекалено много за теб. Не мога да се науча да си затварям устата.

Взираме се един в друг, но се усмихваме, чувстваме се приятно.

— На двайсет и девети Извънземното заминава за друга планета. Питам се дали не би ми направила още една услуга.

— Всичко каквото кажеш.

Бъркам в малкото джобче на джинсите си. Купих ги само защото бяха единствените, които успях да открия с джобче като за джобен часовник. Изваждам малкото черно портмоне с цип, в което държа парите си за приумици и щуротии. Винаги сгъвам банкнотите, така че да станат колкото се може по-малки. Останала ми е само една, да се надяваме, че няма да ми потрябва. Подавам я на Пег.

— Искам да купиш коледни подаръци на децата. Няма да съм тук и не знам какво би им харесало. Ако останат пари, вземи си нещо и за себе си.

Тя разгъва банкнотата и ме поглежда.

— Мили боже! Това са сто долара! Истински ли са?

— Не, не са истински, парите не са нещо истинско, просто такава е природата на нещата. Но ще ти свършат работа.

— Не мога да повярвам! Честно казано, Бърт, не мога да ги приема. Само ще ни попречат… ще застанат между нас… нали разбираш?

— Само ако ти го позволиш, Пег. На мен няма да попречат. Както знаеш, издигнал съм толкова прегради помежду ни, че някаква си хартийка, на макар и банкнота, няма да промени нищо.

— Еха, каква Коледа ще бъде само! Двамата с Бъд отдавна се опитваме да заделим нещичко настрана, но никак не е лесно. Пием прекалено много, купонясваме прекалено много, а и той не изкарва достатъчно, за да си позволим да живеем така. Предполагам, че сме прекалено безразсъдни.

— Да се забавлявате на вашата възраст не ми се струва толкова безразсъдно.

— Да кажа ли на Бъд?

— Ти си решаваш.

— Няма да му кажа. Нека и той бъде изненадан като всички останали. Може би ще му кажа, но след празника. Ще се почувствам като истински Дядо Коледа. Знаеш ли какво искам за подарък?

Какво направих? Попаднах право в капана!

— Нещо, което не можеш да ми дадеш. Искам теб.

— Имаш ме, Пег, при това в онези отношения, които имат значение. Освен това никой не притежава никого. Да имаш някого не е толкова важно, колкото смятат хората.

Тя отива до кухненския плот:

— Извинявай, Бърт. Отново съсипах всичко.

— Не се чувствам съсипан.

— Знаеш какво искам да кажа. Ти си толкова добър човек и добър приятел, а пък аз непрекъснато ти досаждам и те притеснявам.

— Повярвай ми, Пег, на всеки мъж му е приятно, когато красива млада жена като теб го забележи, обърне му внимание. Не познавам много мъже на моята възраст, които биха отхвърлили подобна възможност. Просто трябва да си даваме сметка какво е възможно и какво не. Нали?

— Да. Трябваше да се досетя. Нали Дядо Коледа е Санта Клаус, светец е все пак. Ама че късмет имам! Да си падна по светец, който може да е и елф, но при всички случаи е мъртъв от поне триста години. Дай ми още един шанс, Дядо Коледа!

— Ще ти дам колкото шансове пожелаеш, стига това да не означава да съсипем живота на други хора, живота на хора, които обичаме. Тази цена е прекалено висока.

След тази леко притеснителна за мен размяна на реплики разговорът става приятен и забавен. Тръгвам си неохотно към девет. Радвам се, че съм дошъл с колата, така ще мога да взема картината с „Триъгълника“.

Събуждам се рано, чувствам се отпочинал. Лежа кротичко в леглото, леля Едит едва ли се е събудила. Часът е шест и половина. За пръв път се събуждам преди нея. Навън отново вали… всъщност май само ръми.