Уилям Уортън - Отвъд килера

— Трудно ми е да ти отговоря. Мисля, че и на двамата ни харесваше тук. Почти не помня другите места, където сме живели. Когато първо дядо ми, а после чичо ми Бил дойдоха да живеят у нас, нещата се промениха, у нас не просто стана пренаселено, а баща ми стана по-тих, майка ми — още по-изнервена.

На Джийн й хареса повече в Калифорния, отколкото тук. Харесваше й гимназията, в която учеше. Но макар да бе едва на тринайсет, когато се преместиха, тя никога не загуби тукашните си приятели, поддържаше връзка с тях през целия си живот. Признавам, че завързваше приятелства на всяко място, където живееше, докато аз имах само двама добри приятели, Дик и Ал, и двамата вече покойници. Но това бяха хората, които харесвах най-много, докато живеехме тук. Винаги съм харесвал и нещата, които рисувам: алеите, децата, които играят хокей на улицата, нашата къща, магазинчето на Хершафт, тоест на Чики, дървото в градинката, нашата ограда, цветята. Харесвах всичко това. Когато бях на фронта, прекарвах цели дежурства, понякога по четири часа, сврян в тесния окоп, в спомени за тези прекрасни дни. Честно казано, преди със семейството ми да се преселим във Франция, никъде другаде не съм се чувствал толкова добре, колкото в тази къща, заедно с нашите и сестра ми.

Боби е спрял да се храни, заслушан в думите ми. Алис пък яде с пръсти, но и тя ме слуша.

Чудя се какво ли си мисли Пег. Иска ми се Джийн или Уилям да можеха да присъстват на този разговор. Иска ми се аз да бях Боби, а Алис да бе Джийн и Джони да бе завърналият се Уилям. Щяхме да изживеем живота си отначало. Боби заговаря с пълна уста:

— Не знаех, че си ходил на война. Мразя този квартал. Повечето деца са гадни и злобни, преследват ме по целия път от училище дотук. Къщата ни е толкова малка, а стените толкова тънки, че чуваме всяко радио или телевизор. Целият ни квартал е бордей. Няма къде да си играем освен в двора на „Стоунхърст“; но то пък е протестантско училище, а и е прекалено далече. Мразя и „Сейнт Сирил“, мразя и сестра Франсин.

Той млъква. Гледа ме право в очите. Поглеждам крадешком към Пег. Лицето й е почервеняло, в очите й напират сълзи.

— Никога не си ми казвал тези неща, Боби. Мразиш толкова много неща! Нямах представа.

Той преглъща поредната хапка. Настъпва гробно мълчание, след което Боби казва с приглушен глас, аха да се разплаче:

— Никога не си ме питала.

Пег се обръща към Алис:

— Ами ти, Алис? Харесва ли ти тук?

В първия момент решавам, че малката не е чула въпроса, защото продължава да ровичка в чинията си.

— О, мисля, че всичко е наред — промърморва след секунда. — Не смятам, че Боби искаше да каже всички тези неща… Сега ще получа ли десерт?

Двамата с Пег избухваме в смях. Джони е заспал на високото си столче. Дори храната не е в състояние да го събуди. Явно е свикнал да я гледа по телевизията; рекламите на „Макдоналдс“ и „Бургер Кинг“ с танцуващи пържени картофки, с пластовете месо и маруля, домати и лук, обилно поляти със сос и пъхнати в съвършени бели хлебчета, лакомо поглъщани от широко усмихнати деца. След всичко това ирландската яхния наистина изглежда ужасно тъпа и скучна.

Пег внимателно повдига Джони и го отнася в дневната. Още е с грейката. Може би по телевизията ще покажат сняг и той ще бъде единственият в подходящо облекло.

— Ще се събуди за вечерните анимационни филми. Няма смисъл да го слагам да спи. Веднага ще се събуди и ще започне да плаче, докато не го сваля обратно долу.

Тя влиза в кухнята и се връща с кутия сладолед.

— Ей, мамо, страхотно! С какъв аромат е?

— С парченца шоколад, любимият ти. Какъв друг може да бъде? — Тя се обръща към мен: — Това е единственият сладолед, който и двамата обичат. Не искат нито шоколадов, нито ванилов, нито ягодов, нито дори сметанов с ядки. Ти искаш ли?

— Не, благодаря. Но не бих ти отказал малко от онова, което ври на печката.

— Какво? Забравила съм кафето? Съвсем съм се побъркала. Знаех си, че съм забравила нещо.

— Честно казано, никога не пия кафе по време на хранене. Французите го пият винаги накрая.

Тя донася кафето и налива в чашка с чинийка, които поставя пред мен.

— Значи ние сме единственият френски ресторант на Хедър Лейн.

Децата лакомо поглъщат сладоледа си. Омели са купичките още преди Пег да върне кутията във фризера.

— Мамо, можем ли да станем от масата?

— Нахранихте ли се?

— Да и имам домашно по математика — трийсет задачи за умножение. Мразя умножението!

— Отивай да ги решиш, Боби, и ела да ги проверя, когато свършиш. Ами ти, Алис, имаш ли някакво домашно?